— Сеньор…
— Тихо, тихо, моля те. Остави ме да слушам.
И той се заслуша в свиренето на многобройните металически свирки, в писъка на спирачките, във виковете на амбулантните продавачи, които предлагаха своите колички червени банани и портокали от джунглата. Нозете на полковник Фрийли, увиснали на ръба на инвалидната количка, помръднаха и се раздвижиха като на човек, който върви. Стиснал бе здраво очи. На няколко пъти пое дълбоко дъх, сякаш да помирише вонята на месата, увиснали по железните касапски куки под яркото слънце, окичени с мухи като същинско наметало от стафиди; дъха на каменните улици, наквасени от утринния дъжд. Почувства слънцето да прижуря по късата брадичка на лицето му, усети се отново на двадесет и пет години; представи си как крачи, крачи, крачи, как пие всичко с поглед, как се усмихва, радостен, че живее, отзивчив към всичко, опиянен от цветове и миризми.
Някой почука. Той бързо мушна телефона под полата на халата.
Влезе сестрата.
— Здравейте — поздрави тя. — Е, слушаме ли днеска?
— Да. — Старецът отговори механично. Беше като сляп. Нахлуването беше тъй неочаквано, че част от него бе все още в един друг, далечен град. Зачака - мисълта му да се втурне назад — трябваше да, е тука, за да отвръща на въпросите, да му помогне да се овладее, да се държи учтиво.
— Идвам да ви премеря пулса.
— Но не сега! — стресна се старецът.
— Защо? Да не би да излизате в момента? — пошегува се тя.
Той изгледа сестрата студено. Не беше мърдал оттук вече десет години.
— Дайте ми ръката си.
Пръстите й безмилостни и добросъвестни, обвиха китката му като някакъв шублер, опипаха пулса, за да установят болестта.
— Какво сте правили, че сте толкова възбуден? — поиска да знае тя.
— Нищо.
Погледът й се вдигна и спря на празната масичка за телефон. В същия миг на две хиляди мили от тук се разнесе далечна свирка на автомобил.
Тя измъкна слушалката изпод халата и я вдигна пред лицето му.
— Защо си правите това зло? Обещахте, че няма] Ето как сам си навреждате най-много, виждата ли? Вълнувате се, приказвате. Ония момчетии, гдета се навъртат наоколо…
— Те само седяха и слушаха — оправда се полконникът. — А пък аз им разказвах за неща, кюита никога не бяха чували. Разказах мм за буфалото, за бизоните. Струваше си. Не ме е грижа. Бях трескав, бях жив. Ако подобна живот те убие, това ще е чудесно; прекрасно е да оживяваш тъй понякога. А сега, дайте ми телефона. Щом не пускате момчетата да се качват при мен и да стоят кротко, оставете ме поне да разговарям с някого извън тази стая.
— Съжалявам, господин полковник. Ще трябва да съобщя на внука ви. Миналата седмица аз лично не му дадох да ви отнеме телефона. Но сега ми се струва, че вече няма да му преча.
— Това тук е моят дом и моят телефон. Заплатата ви я плащам аз! — ядоса се той.
— Но за да ви излекувам, а не да се вълнувате. — Тя подкара количката му. — А сега, млади момко, бързо в леглото!
От леглото той отправи поглед към телефона и не го откъсна оттам.
— Отивам до магазина за пет минути — каза сестрата. — Но за да съм сигурна, че няма да бърникате пак телефона, ще откарам количката ви в коридора.
И измъкна празния стол навън. Чу я как поспира в коридора на долния етаж и набира някакъв номер на другия апарат.
Дали пък не звъни в град Мексико, запита се той. Не, няма да посмее!
Външната врата се хлопна.
Полковникът си припомни седмицата, изминала и тази стая, самотата и тайните, упоителни разговори през континенти, над един провлак, отвъд цели райони, покрити с дъждовни джунгли, зад плата със сини орхидеи, над езера и хълмове… разговори… разговори… с Буенос Айрес… и Лима… и Рио де Капейро…
Той се привдигна в хладното легло. Утре няма да го има телефона! Какъв алчен глупак се беше оказал! Спусна крехките си бели нозе от-леглото, учуди се, че са толкова изтънели. Изглеждаха му, като че някой ги бе закачил за тялото му, нощем, докато е спял, а бе отнесъл здравите му крака и ги бе изгорил в пещта на парното. С течение на годните бяха разрушили всичко у него, откачили му бяха ръцете, дланите и нозете, а в замяна му бяха оставили някакви заместители, крехки и безполезни като шахматните фигурки. Сега се опитваха да се досегнат и до неуловимото — до спомените; опитваха се да прережат жиците, които отвеждаха назад, към едно друго време.
Прекоси стаята с бързо залитане.
Сграбчвайки телефона, той се смъкна с него покрай стената и седна на пода. Набра международни разговори, а сърцето в гърдите му като че се взривяваше безспирно, мрак замрежи очите му.