Том яхаше топа и гледаше надолу към брат си, чийто глас унило заглъхна.
— Носиш ли си бележника?
Дъглас поклати глава отрицателно.
— Най-добре ще е да се прибереш и да си запишеш, преди да го забравиш. Не се случва всеки ден половината население на земята да загине пред очите ти.
Дъглас седна, а после се изправи. Тръгна през градинката пред съда бавно, захапал долната си устна.
— Бум! — тихо подвикна Том. — Бу-ум. Бу-ум!
Сетне извиси глас:
— Хей, Дъг! Три пъти те убих, докато минеш потревата! Чуваш ли, Дъг? Хей, Дъг! Добре де. Гледай си работата.
Той полегна върху топа и се прицели през корясалото дуло. Присви едното си око.
— Бум! — прошепна той към смаляващата се фигурка. — Бум!
— Готово!
— Двайсет и девет!
— Готово!
— Трийсет!
— Готово!
— Трийсет и една!
Ръчката падаше надолу. Тенекиените капачки, притискани към устата на препълнените бутилки, блестяха златножълти. Дядото подаде последната бутилка на Дъглас.
— Втора реколта от лятото. Юни е на полицата. Това е юли. А скоро ще дойде редът и на август.
Дъглас вдигна бутилката е прясно вино от глухарчета, ала не я постави на полицата. Видя номерираните бутилки, строени там, всяка подобна на другата, напълно еднакви, всичките сияйни, съвършени, самодоволни.
Ей го там оня ден, в който осъзнах, че живея, помисли си Дъглас, но защо той не е по-сияен от другите?
Ето го деня, в който Джон Хъф изчезна от моя живот, а защо той не е по-черен от другите? Кое, кое напомня за времето, когато момчетиите подскачаха развеселени като делфини в оплитаните от вятъра и разплитани пак от него вълни на житата? Къде е запечатен дъхът на светкавицата, излъчван от Зелената машина и трамвая? Помни ли виното? Или то няма спомени? И ако има, защо ги крие тъй старателно?
В някаква книга някога беше прочел, че всички отговорени думи, всички изпети песни продължавали да съществуват, изнасяли се нагоре в космоса и ако човек би пропътувал до съзвездие Кентавър, щял да може да чуе как Джордж Уошингтън говори насън, или вика на Цезар в мига, когато камата го пробожда в гърба. Толкова за звуците. Ами светлината? Не е възможно нещата, видени веднъж, да умрат още в същия час. Тогава, ако се поразтърсим из този свят, сигурно някъде, може би в препълнените многокилийни восъчни пити, където светлината прилича на кехлибарена мъзга, събирана от овъргаляните в цветен прашец пчели, или пък в тридесетте хиляди лещи върху блещукащата глава на водното конче, бихме могли да намерим съхранени всичките цветове и звуци на света, от всяка една изминала година. А дали, ако капнем дори една капчица от това вино от глухарчета и я разгледаме под микроскоп, дали случките от Четвърти юли няма да бликнат навън като избухване на Везувий? Ужасно много му се щеше да вярва, че е така.
И въпреки това… когато гледаше бутилката, която със своя номер обозначаваше деня, в който полковник Фрийли се беше прекатурил и беше хлътнал два метра под земята, Дъглас не забелязваше там следа от утайка, нито прашинка от огромния прашен бизонов облак, нито люспица от барута на оръдията при Шило…
— Наближава август — въздъхна Дъглас. — Вярно е. Но както е тръгнало, не ще има нито една машина, нито едно другарче, и страшно малко глухарчета за последната реколта.
— Бим. Ба-а-ам! Звучиш като погребална камбана — присмя се дядо му. — Такива приказки са по-лоши и от мръсни думи. Обаче няма да ти сапунисвам устата. Предписва се една капачка вино от глухарчета. Хайде, ето ти, гълтай! Как ти се струва?!
— Сякаш съм глътнал огън! Ху-ху!
— Бягай сега горе, три пъти изтичай около квартала, преметни се пет пъти, прескочи шест плета, изкачи две дървета и вместо главен оплаквач ще се усетиш разпоредител на бурна веселба. Марш!
Докато тичаше нататък, Дъглас си каза — ще ми стигнат и четири плета, едно дърво и две премятания.
И ето ти по средата на първия ден на август в колата се качва не друг, а Бил Фористър, който вика гръмогласно, че отивал към центъра да се разхлади с леден сладолед и че канел всеки, който иска да тръгне с него. Така само след пет минути, залюлян и подгряван от по-добро настроение, Дъглас се видя да обръща гръб на парещия плочник, да прекрачва в пещерния хлад на дрогерията, в пропития с дъх на газирана сода въздух, сред уханието на ванилов сладолед и да се настанява пред снежномраморня бар с автомата за газирани напитка до Бил Фористър. След това поискаха да чуят какви са най-необикновените сладоледи и когато продавачът стигна до „Старовремски лимоново-ванилов сладолед“… Бил Фористър възкликна: