— Ето това!
— Да, да, точно това — отекна Дъглас.
Докато чакаха, извиха се бавно на въртящите се столчета. Сребърните кранове, блестящите огледала, безшумните перки на вентилаторите на тавана, зелените сенници над малките прозорчета, плетените столове — погледът им премина по всичко това. Изведнъж спряха. Очите им се заковаха върху лицето и фигурата на деветдесет и пет годишната мис Хелин Лумис, стиснала сладоледена лъжичка, с уста, пълна със сладолед.
— Млади господине — обърна се тя към Бил Фористър, — вие сте човек с много изискан вкус и богато въображение. Тъй също притежавате воля за десет души; иначе не бихте посмели да се отклоните от общоприетите видове, написани на листа, и да поръчате без никакво колебание нещо тъй нечувано, като лимоново-ванидов сладолед.
Той почтително й се поклони.
— Я седнете при мен и двамата — покани ги тя. — Ще си приказваме за необикновени сладоледи и за други работи, които ни допадат. Не бойте се аз плащам.
Усмихнато отнесоха чиниите си на нейната маса и седнаха.
— Ти сигурно си от Споулдингови — рече тя на момчето. — Отрязал си главата на дядо си. А вие пък, вие сте Уилям Фористър. Водите рубриката „Хроника“, следя я с интерес. Зная за вас повече, отколкото си мислите.
— Аз ви познавам — каза Бил Фористър. — Вие сте Хелин Лумис. — Той се поколеба, но продължи: — На времето бях влюбен във вас.
— Ето това е чудесно начало за разговор! — Тя гребна внимателно от сладоледа. — И основание за нова среща. Не, не, не ми разказвайте къде, кога или по-точно сте били влюбен в мене. Ще го оставим за другия път. Загубих апетит от думите ви. Сега слушайте какво! Аз трябва да тръгвам. Но понеже сте репортер, елате на чай утре между три и четири; а може и да ви поразкажа за историята на този град още от времето, когато е бил фактория. Тъй взаимно ще задоволим любопитството си и ще имаме тема за разговор. Знаете ли, мистър Фористър, напомняте ми за един господин, който ми беше близък преди седемдесет, да — преди седемдесет години.
Като я гледаха, седнала насреща им, те изпитваха чувството, че разговарят с някаква побеляла, залутана, трептяща нощна пеперудка. Гласът се измъкваше дълбоко някъде из сивотата и старостта, натежал от прашеца на изронени сухи цветя и мъртви пеперуди.
— Е? — запита тя, докато ставаше. — Да ви чакам ли утре?
— Непременно — отвърна Бил Фористър.
Тя пое из града по някаква работа, а момчето и младият мъж останаха да гледат след нея и бавно да дояждат сладоледа.
Сутринта на другия ден Уилям Фористър прекара в проверяване на някакви новини за вестника, времето след обяда използува да отиде за риба извън града, хвана няколко дребни рибки, които с радост хвърли обратно във водата, и без да мисли за това — или по-скоро, без да забелязва, че е мислил за това, — в три часа осъзна, че автомобилът му го вози по една определена улица. С интерес наблюдаваше как ръката му завърта кормилото по широка кръгла алея и той спря пред увит в бръшлян портал.
Когато слизаше, откри, че автомобилът и лулата му си приличат — бяха еднакво стари, сдъвкани и занемарени в сравнение с тази просторна зелена градина зад прясно боядисаната триетажна викторианска къща. В дъното на градината забеляза леко призрачно движение, чу шепотен вик и видя, че мис Хелин Лумис, преминала отвъд времето и пространството, седи сама пред чаения сервиз, искрящ с меката си сребърна повърхност, и го чака.
— За пръв път отивам при жена, която се е приготвила и ме чака — каза той, когато приближи. - И също — призна младият мъж — за първи път в живота си съм точен на определена среща.
— Защо стана тъй? — запита тя, облегната в тръстиковия си стол.
— Не зная — призна той.
— Е? — Мис Лумис започна да налива чая. — За да подхванем разговора, бих искала да чуя какво мислите за света.
— За света аз не зная нищо.
— Началото на мъдростта, както се казва. Когато е на седемнайсет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнайсет.
— Изглежда, много нещо сте научили в течение на годините.
— Привилегия на старостта е да изглежда, че знае всичко. Но това е преструвка и маска. Когато сме насаме, ние, старите, си смигваме, усмихваме се хитричко и се питаме: харесва ли ти моята маска, моята преструвка, моята самоувереност? Животът е спектакъл, нали? Добре ли изпълнявам ролята си?