Уилям Фористър отвори очи. Мис Хелия Лумис бе стигнала до края на приключението и те отново си бяха у дома, станали бяха много близки, много приятелски настроени един към друг, бяха в градината, чаят беше изстинал в сребърния чайник, бисквитите бяха настръхнали на следобедното слънце. Той въздъхна, протегна се и пак въздъхна.
— В живота си не съм бил по-блажен.
— Аз също.
— Много се застоях. Преди час трябваше да си отида.
— Знаете, че и за миг не съм се отегчила. Но се чудя какво намирате в една стара, изветряла жена…
Той се облегна на стола, примижа и я загледа. Присви очи така, че през тях едва се процеждаше; светлината. Наклони леко глава на една страна, сетне на друга.
— Какво правите? — смутено запита тя. Той продължи да ое взира, без да отговори.
— Ако застанеш както трябва — промърмори той, — можеш да възпроизведеш, да ретушираш… — А наум си казваше: можеш да изтриеш бръчкитеда възстановиш предишното, да върнеш назад годините.
И изведнъж се сепна.
— Какво стана? — разтревожи се мис Лумис.
Но тя отлетя. Той разтвори очи, да я хване. И сбърка. Би трябвало да остане тъй — изтегнат, отпуснат, изличаващ разрухата на времето, с премрежени очи.
— За един кратък миг успях да я зърна — промълви той.
— Да зърнете — кого?
„Как кого — гълъбицата“, каза си Уилям, ала устните, изглежда, безгласно бяха оформили мисълта му.
В следващия миг тя седеше в стола, изпънала гръб. Стиснала бе ръце в скута си. Очите й бяха вперени в него и докато я наблюдаваше безпомощен, очите й се навлажниха и се наляха със сълзи.
— Простете ми — възкликна той. — Ужасно съжалявам!
— Но няма за какво. — Тя продължи да седи все тъй напрегната, без да докосва лицето или очите си; ръцете й останаха в скута, едната стиснала здраво другата. — А сега си вървете. Да, утре елате пак, но сега си вървете, много ви моля, и не ми казвайте нито дума.
Уилям прекоси градината, а тя остана край масата, в сянката, на дървото. Той не намери сили да погледне назад.
Минаха четири, минаха осем, минаха цели дванадесет дни, той беше канен всекидневно на чай, на вечеря или на обяд. Седяха и разговаряха в дългите зелени следобеди — приказваха си за изкуство, за литература, за живота, за обществото и за политика. Тъпчеха се със сладоледи и баници и се яаливаха с хубави вина.
— Да приказват, каквото си щат — възкликна веднъж мис Лумис. — А хората ни одумват, нали?
Той се размърда смутено.
— Знаех си. Жената всякога е прицел па одумки, та ако ще да е и стогодишна!
— Бих могъл повече да не идвам.
— Ах, не! — бурно възропта тя, но се овладя. Продължи с по-тих глас: — Знаете, че няма да го сторите. Знаете, че ви е все едно какво си мислят, нали? Щом ние не виждаме нищо лошо в това?
— Все ми е едно — потвърди той.
— А сега да поиграем на нашата игра — рече тя и се облегна удобно на стола. — Къде да отидем днес? Може би в Париж? Хайде да бъде Париж.
— Добре, в Париж — кротко се съгласи той.
— И тъй — подхвана Хелин Лумис, — годината е 1885 и ние се качваме на борда на кораба в ню-йоркското пристанище. Ето ни го багажа, ето ги и билетите, а там е хоризонтът. Сега сме в открито море. Наближаваме Марсилия…
Ето я нея, застанала на един мост, загледана в бистрите води на Сена, а ето го и него, миг след това, изправен внезапно до нея, свел поглед към струите на леещото се край тях лято. Ето я нея, обвила с белите си пръсти чашата с аперитива, а ето го него, явил се с удивителна внезапноет, навел се да докосне чаша о нейната. Ликът му се явяваше в огледалните стени на Версай, над масата с топли и вкусни smorgasbords в Стокхолм, заедно брояха шарените върлини с емблемите на бръснари във Венеция. Всичко, което бе преживяла сама, сега преживяваха заедно.
В един късен, следобед някъде към средата на август те седяха, загледани един в друг.
— Знаете ли, че от две седмици и половина не е изминал ден, без да ви видя? — запита я той.
— Не е възможно!
— За мен това бе неизразима радост.
— Да, но има толкова много млади момичета…
— Вие притежавате всичко онова, което на тях им липсва — вие сте добра, интелигентна, остроумна…