— Глупости. Добротата и интелигентността са достойнства на старостта. Да си жесток и лекомислен е далеч по-вълнуващо, когато си двайсетгодишен. — Тя замълча и си пое дъх. — А сега ще ви попритесня. Помните ли оня пръв следобед, когато се запознахме в дрогерията, тогава вие казахте, че сте изпитвали известно — да го наречем ли чувство към мене по някое време? Но умишлено отбягвахте да ми разкажете и никога повече не споменахте за това. А сега съм принудена да ви замоля — обяснете ми, ако обичате, цялата тази странна история.
Той мълчеше, объркан какво да каже.
— Чувствувам се ужасно неудобно — призна Уилям.
— Изплюйте камъчето!
— Преди години видях една ваша снимка.
— Но аз не позволявам да ме фотографирват.
— Беше стара снимка, от времето, когато сте били на двайсет години.
— А-а, да! Това е много смешно. Всякога, щом подаря някаква сума с благотворителна цел или присъствувам на някой бал, поотупват от прахоляка тази моя снимка и я отпечатват. Целият град се смее, та дори и аз самата.
— Тези вестникари са жестоки хора.
— Не, не са. Аз ги накарах. Казах им — щом искате моя снимка, използувайте тази, правена е в 1853 година. Нека ме запомнят такава. В името на добрия бог не вдигайте капака от ковчега по време на опелото.
— Ще ви разкажа всичко. — Той скръсти ръце, загледа ги за миг и замълча. Припомняше си снимката до най-малки подробности. Тук, в тази градина, имаше достатъчно време, за да прецени фотографията от всичките й страни, да помисли и за Хелин Лумис, за много младата Хелин Лумис, такава, каквато бе на снимката, самотна и красива. Той си помисли за кроткото й, смутено, усмихнато лице.
Това беше образът на пролетта, това бе образът па лятото, то беше дъхавият топъл дъх на детелинов цвят. Устните й бяха сияйни нарове, очите й отразяваха лятната небесна синева. Допирът до лицето й напомняше онова вечно ново изживяване, когато, отваряйки прозореца в някоя ранна декемврийска утрин, протягаш ръка навън и улавяш първия бял, хладен снежен прашец, полегнал през нощта тихичко, неусетно. И всичко това, тази дъхава топлота и нежна свежест, бяха запечатани завинаги с чародейството на фотографската химия и никакво време не можеше да ги състари ни с час, ни със със секунда, този фин хладен снежец нямаше никога да се стопи, а щеше да се съхрани и да преживее още хиляда лета.
Такава беше тази фотография. Такава я видя за първи път. А сега я описваше отново, след като си я бе припомнил, след като беше премислил и я бе извикал в спомена си.
— Когато за първи път видях тази снимка — беше безхитростна, естествена поза с много простичка прическа, — изобщо не разбрах, че е правена преди толкова много години. Вестникът съобщаваше, че под опеката на Хелин Лумис се уреждал някакъв бал. Откъснах снимката, от вестника. През целия ден я носех със себе си. Решил бях да отида на бала. А после, някъде надвечер, някой ме видя, че гледам снимката, и ми разказа за нея. Как фотографията на хубавото момиче била направена преди много годени и как вестникът всяка година я публикувал. И ме посъветваха да не съм отивал на бала с тази същата снимка, и да не съм правел опит да ви видя.
Дълго мълчаха. Той я погледна. Тя бе вперила поглед в далечната градинска стена и в розовите храсти, които я обвиваха. По лицето й не се разбираше за какво мисли. То беше безизразно. Тя се полюля известно време в стола си, а сетне тихо запита:
— Искате ли още чай? Заповядайте.
Мълчаливо отпиваха от чая. По едно време тя протегна ръка и го потупа по рамото.
— Благодаря ви.
— За какво?
— За това, че сте искали да ме намерите на бала, за това, че сте изрязали моята снимка, за всичко. Благодаря ви много.
Тръгнаха да се разхождат по пътечките на градината.
— А сега — обади се тя, — сега е мой ред. Помните ли, че ви поменах за един млад мъж, който ми беше близък преди седемдесет години? О, той е покойник от близо петдесет, а може и от повече, но когато беше много млад и много хубав, не слизаше от бързия си кон по цели дни, а лятос и нощем препускаше из ливадите край града. Вечно мургавото му лице излъчваше здраве и необуздана сила, ръцете му бяха вечно изподрани, пушеше като комин и вървеше с такъв устрем, сякаш всеки миг щеше да се разглоби; не се задържаше на никаква работа, зарязваше всяко нещо, щом му се наситеше, и един ден просто препусна с коня и вече не се върна при мене, защото аз бях по-необуздана и от него, не исках да мирясам, и — ето на! Не вярвах, че ще дойде ден, в който отново ще го видя да оживее. Но вие сте съвсем жив, пръскате пепел, където ви падне също като него, вие сте едновременно непохватен и много сръчен, и аз знам предварително какво ще сторите в следващия миг, а сторите ли го, оставам изненадана дълбоко. Приказките за прераждането ги смятам за бабини деветини, но вчера изведнъж си казах: Какво ще е, ако ви срещна на улицата, ако извикам Робърт, Робърт, и вие, Уилям Фористър, се отзовете на това име?