— Не зная — промълви той.
— Аз също не знам. А тъкмо това прави живота интересен!
Август наближаваше към своя край. Първият хладен полъх на есента пълзеше бавно през града, в дърветата се виждаше едно омекотяване, усещаше се как се засилва палещата цветовете треска, хълмовете започваха да руменеят и да се оцветяват, а пък житата се люлееха като грива на лъв. Дните сега май бяха все едни и същи, редяха се ритмично, както ръка на буквописец неспирно върти все същите ченгелчета на Л-то, на Г-то и на М-то, ден подир ден повтаря изящните бразди.
В едни следобед на късния август Уилям Фористър прекоси градината и завари Хелин Лумис да пише нещо с голямо усърдие на масата за чай.
Побутна встрани писалката и мастилницата.
— Тъкмо ви пишех писмо — обясни тя.
— Е, след като вече съм тук, не е необходимо.
— О, не, това е по-особено писмо. Погледнете. — Показа му синия плик, който запечата и приглади внимателно. — Запомнете го. Получите ли го по пощата, ще разберете, че съм мъртва.
— Подобен разговор не ми харесва!
— Седнете и ме изслушайте.
Той седна.
— Скъпи Уилям — подхвана тя под сянката на чадъра. — След няколко дни аз ще бъда мъртва. Не. — Тя го спря с ръка. — Не говори. Не ме е страх. Когато живееш тъй дълго като мене, загубили дори и страха. През целия си живот не съм обичала раци, просто защото никога не бях-ги опитвала. Опитах ги на своя осемдесети рожден ден. Да кажа, че сега съм възхитена от вкуса им, не бих могла, но поне знам какъв е и не са ми отвратителни Струва ми се, че и смъртта ще се окаже нещо като рака и някак си ще се спогодим и с нея. — Тя раздвижи пръсти. — Но стига за това. По-важното е, че повече няма да те виждам. Няма да има тържествено опело. Смятам, че жена, прекрачила отвъд онази врата, има правото на същото уединение, каквото се полага на дама, оттеглила се за през нощта.
— Човек не може да предскаже смъртта — обади се той най-сетне.
— Ах, Уилям, от петдесет години наблюдавам стенния часовник в коридора. След като го навия, мога почти до минутата да предскажа кога ще спре. Старците са като часовник. Усещат, когато машинариите забавят ход и махалото се приготвя да се успокои. О, умолявам те, не се натъжавай така, недей!
— Не мога да се овладея — промълви той.
— Прекарахме чудесни минути, нали? Колко необикновени бяха нашите всекидневни разговдри. За жалост това би могло да се изрази единствено с онази изкуствена и изтъркана фраза: „Среща на две души“… — Тя превъртя синия плик между пръстите си. — Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макар че тялото понякога отказва да го признае. Тялото води самостоятелен живот. То живее единствено, за да се храни и да очква нощта. То е по същността си създадено, за да живее през нощта. Ала какво да кажем за ума, който е рожба на слънцето, Уилям, и през хиляди часове от живота на човека трябва да бъде буден и нащрек? Нима може да се сравнява тялото, това жалко, себично творение на мрака, с цял един живот, озарен от слънце и интелект? Не зная. Зная само, че твоят ум беше там, моят ум беше тук и нашите следобеди не могат да се оприличат на нищо, изживяно от мене до днес. А за колко много още имаме да си говорим… Ще го отложим за друго време.
— Както изглежда, нямаме много време.
— Така е, но може би ще има друго време. Времето е нещо странно, но дважди по-странно нещо е животът. Зъбците изпущат, колелото се превърта и хорските животи се срещат твърде рано или пък твърде късно. Аз живях прекалено дълго, това поне е така. А пък ти си се родил или по-рано, или по-късно. Ужасна грешка в синхронизирането. Възможно е да ме наказват за това, че бях лекомислена девойка. Тъй или инак, при новото превъртване зъбците може би ще се вкопчат добре. Междувременно ти трябва да си намериш едно хубаво момиче, да се ожениш и да бъдеш щастлив. Но искам да ми обещаеш нещо.
— Всичко…
— Ще ми обещаеш, че няма да живееш прекалено дълго, Уилям. Ако успееш да го уредиш, гледай да умреш, преди да си станал на петдесет. Може би няма да е лесно. Но те съветвам да го сториш, просто защото човек не знае кога може да се роди новата Хелин Лумис. Представяш ли си колко ще е ужасно, ако ти доживееш до много, много дълбока старост и някоя утрин на 1999, както си вървиш по главната улица, изведнъж ме съзираш, застанала някъде там, двайсет и една годишна, и всичко да трябва пак да се обърка? Не бих могла да преживея отново тъгата на нашите следобеди, колкото и да са били приятни, а ти? Хиляда литра чай и петстотин бисквити стигат за едно приятелство. Тъй че някъде до двайсет години от днес ще трябва да пипнеш една хубава двойна пневмония. Защото нямам представа колко време ти позволяват да се шляеш там горе. Може и веднага да те пращат обратно. Но аз ще сторя всичко, каквото зависи от мене, Уилям, повярвай ми. И тогава, след като всичко е подредено както трябва й отмерено до часове, знаеш ли какво може да се случи?