Выбрать главу

— Кажете ми.

— В някой следобед на хилядо деветстотин осемдесет и пета или хилядо деветстотин и деветдесета един млад мъж на име Том Смит или Джон Грийн, или с някакво подобно обикновено име, ще тръгне към центъра, ще се отбие в дрогерията и ще си поръча, съответно порция необичаен сладолед. Едно младо момиче на негова възраст ще седи също там и щом чуе названието на оня сладолед, нещо ще се случи. Не зная точно какво, нито как ще стане. Тя също няма да знае защо и, как се е случило. Не ще го знае и младежът. Просто названието на този сладолед за тях двамата ще се превърне в нещо чудесно. Ще се заговорят. А по-късно, когато си научат имената, ще излязат от дрогерията един до друг.

Тя му се усмихна.

— Всичко това звучи много подредено, но ти не се сърди на мене, старата жена, че подреждам нещата в спретнати пакети. Виж какви глупави дреболии ти завещавам. А сега, хайде да говорим за друго. За какво да бъде? Остана ли някое кътче на този свят, където да не сме били? Ходихме ли в Стокхолм?

— Да, чудесен град.

— А в Глазгоу? Тъй ли? Ами тогава къде?

— Зашо не в Грийн таун, Илинойс? — предложи Уилям. — Тук. Нито веднъж не сме излизали заедно из нашия собствен град.

Тя се облегна на стола, той също и тя започна:

— Тогава ще ти разкажа какъв беше този град преди много години, когато бях на деветнайсет…

Беше зимна нощ и тя се пързаляше плавно с кънки по едно езеро, оковано в бял лунен лед, а сянката й се хлъзгаше и шептеше под нея. Беше лятна нощ в този град, въздухът беше като жарава, жарава грееше от бузите, в сърцето, очите блещукаха и мигаха като светулки. Беше ветровита октомврийска нощ и ето я нея, тя пее, застанала в кухнята, заета с приготвянето на някакви сладкиши, а ето я и тук, затичала се по мъха край реката, след малко плува в гранитовия вир наблизо до града в една пролетна нощ, водата е мека, дълбока и топла, а сега вече е дошъл Четвърти юли, ракетите се блъскат о небето, по верандите на всички къщи са наизлезли хора, а пък лицата им се озаряват ту с червен огън, ту със син огън, ту с бял, а нейното лице се откроява сред всичките, защото си остава все тъй лъчезарно и след угаеването на последната ракета.

— Успяваш ли да видиш всички тези неща? — запита Хелин Лумис. — Успяваш ли да видиш, като ги правя и като съм там?

— Да — каза Уилям Фористър, затворил очи. — Виждам ви.

— А после — продължи тя, — а после…

Гласът й се вдигаше и снишаваше, в следобеда бързо взе да се проемуква здрачът, ала гласът й се носеше в градината и всеки, който минеше но улицата, можеше отдалече да улови призрачните му звуци, които заглъхваха, заглъхваха оттатък…

Подир два дни Уилям Фористър работеше на писалищната маса у дома си, когато пристигна писмото. Дъглас го донесе горе, подаде го на Бил и сякаш знаеше какво съдържа то.

Уилям Фористър позна синия плик, ала не го отвори. Просто го сложи в джоба на ризата си, позагледа момчето и каза:

— Хайде, Дъг; аз черпя.

Запътиха се към центъра, почти без да говорят, защото Дъглас усещаше, че трябва да мълчи. От есента, която по едно време се беше задала, нямаше и следа. Лятото се бе развихрило отново, изпаряваше облаците и лъскаше до блясък металното небе. Влязоха в дрогерията и се настаниха на мраморното барче. Уилям Фористър измъкна писмото, сложи го пред себе си, но все още не го отваряше.

Погледна навън към жълтото слънце на плочиника, към зелените тенти и лъчезарните златни букви на витрината от другата страна на улицата, погледна и към календара на стената. 27 август 1928. Погледна часовника на ръката си и усети сърцето му да удря бавно, видя голямата стрелка на часовника, която сякаш беше спряла, видя календара, замръзнал там с единствения си, сякаш вековечен ден, и слънцето, забило се в небето, без да мръдва към залеза. Топлият въздух се въртеше от въздишащите перки над главата му. Няколко жени се засмяха пред отворената врата и изчезнаха от взора му, който бе отправен над тях, към самия град и към високия часовник на съда. Той отвори писмото и започна да го чете.

Бавно се извърна на въртящото се столче. Изрече думите веднъж, безмълвно си ги повтори пак, накрая ги изговори високо, на два пъти: