— Порция лимонено-ванилов сладолед — каза той. — Порция лимонено-ванилов сладолед.
Дъглас, Том и Чарли тичаха запъхтени по напечената от слънцето улица.
— Том, сега отговаряй честно, чу ли?
— За какво да отговоря честно?
— Къде изчезнаха щастливите завършеци?
— На представленията в събота сутрин всички сценки завършват щастливо.
— Това го знам. Но то не е като в живота — питам те за живота.
— Мога да ти кажа само, че много обичам вечерта, когато стане време да си лягам, Дъг. Това е щастлив край за един цял ден. На другата сутрин, когато стана, работите може да не тръгнат добре. Но стига ми да си помисля, че вечерта пак ще си легна в леглото, и просто само като си полежа малко, всичко ми се оправя.
— Ама аз ти приказвам за мистър Фористър и за мис Лумис.
— С нищо не можем да помогнем — тя е мъртва.
— Това го знам! Но не ти ли се струва, че там нещо се обърка?
— Искаш да кажеш, гдето той е смятал, че тя е млада като на снимката, а пък тя всъщност беше на един милион години, това ли? А, не, господинчо, там всичко си беше наред!
— Как тъй — наред?
— От няколко дни насам, откакто мистър Фористър ми разказва, едно за глава, друго за крака, аз си го сглобих за мене си — и такъв рев му дръпнах! Защо, не знам! Всичко е станало точно както е трябвало. Променеше ли се нещо, за какво щяхме да си приказваме сега? За нищо! А освен това аз обичам да плача. След като се нарева като, хората, сякаш току-що се е съмнало и денят започва отначало.
— Сега вече ми е ясно.
— И ти обичаш да плачеш, но не си го признаваш. Наплаче ли се човек, всичко му минава. Ето, това за мен е щастлив завършек. После пак си готов да излезеш навън и да си човек като другите. И от този момент нататък пак може да започнат да ти се случват разни неща! Сега вече, когато мистър Фористър премисля цялата история, ще се уверява, че този е бил единственият изход, ще си поплаква, а после ще вдига поглед и ще му се струва, че отново е утро, макар то да е всъщност пет след пладне.
— Да ти кажа правото, това не ми прилича на щастлив завършек!
— Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен рев, един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг. Това ти го казва Том Споулдинг, доктор по медицина, да го знаеш.
— Стига, момчета. — викна им Чарли. — Вече сме близо!
Завиха зад един ъгъл.
В студените зимни дни те търсеха следи от лятото и го намираха в жарките пещи на парното отопление и нощем в огньовете край пързалката на езерото. А сега, в жаркото лято, търсеха нещичко, някакво кътче от забравената зима.
Като се показаха иззад ъгъла, усетиха ситен дъждец да ги попръсква разхдадително от голямото тухлено здание, докато препрочитаха надписа, който отдавна знаеха наизуст, надписа, който им обещаваше онова, което бяха дошли да намерят тук:
Ледник за летен лед.
Ледник за летен лед в летен ден! Изкрещяха думите, заляха се от смях и отидоха да надникнат в онази огромна пещера, където в петдесет, в сто, в двестафунтови калъпи спяха ледниците, айсбергите, извалелите, но все още незабравени януарски снегове, спяха, обвити в амонячни пари и кристални висулки.
— Виждате ли — въздъхна сладостно Чарли Удман. — Може ли човек да иска повече?
Защото около тях се носеше дъхът на зима, те стояха в жаркия ден, вдъхваха мириса на мократа дървена платформа, а върху им, някъде отгоре, от машините за лед, се стелеше хладна роса с цветовете на дъгата.
Засмукаха ледени висулки, които тъй замразиха пръстите им, че трябваше да увият леда в носните си кърпи и да смучат плата.
— Тези изпарения и тази мъгла — прошепна Том. — Снежната царкиня. Спомняте ли си я примамката? Никой вече не вярва в тия измишльотини, в Снежни царкини. Затуй не се учудвайте, ако излезе, че точно тук се е укрила, след като никой вече не вярва в нея.
Погледнаха нагоре и видяха парите да се вдигат и да се носят в дълги повесма от студен дим.
— Не — възрази Чарли. — Знаете ли кой живее тука? Един-единствен човек. Един, за който само като си помисля, и настръхвам. — Чарли снижи глас. — Самотника!
— Самотника ли?!
— Тук е роден, тук е отраснал и тук живее! Помислете си за тази зима. Том, за този ужасен студ, не разбираш ли, Дъглас? Защо иначе ще се разтреперваме в най-жежките летни нощи? Тук просто мирише на него! Знаете, че е така. Самотника… Самотника.
Мъглите и парите се къдреха в здрача. Том изпищя.
— Спокойно, Дъг — ухили се Чарли. — Пуснах малко ледец в гърба на нашия Том, това е.
Часовникът на съда удари седем, пъти, Ехото от ударите заглъхна.