Топъл летен здрач пада тук, в горен Илинойс, в това малко градче, отвсякъде отдалечено, пазено от реката, гората, ливадите и езерото. Тротоарите са още като жарава. Магазините се затварят, улиците са обвити в сянка. Виждат ое две луни, луната на часовника, четирилика, в четирите посоки на нощта, над строгото черно здание на съда, и истинската луна, изгряваща в млечна белота откъм притъмнелия Изток.
В дрогерията вентилаторите шушукат горе на тавана. В пъстрата сянка на предните веранди седят невидими хора. Тук-там проблясва огънче на пура. Мрежестите врати на верандите изохкват с пружините си и се затръшкват. По лилавите топли тухли на летните улици тича Дъглас Споулдинг, следват го кучета и момчета.
— Здрасти, мис Лавиния!
Момчетата препуснаха напред. Като им, махна спокойно, мис Лавиния Небз продължи да седи сама, стиснала в белите си пръсти висока чаша със студена лимонада, която от време на време поднасяше до устните си, отпиваше и чакаше.
— Тук съм, Лавиния.
Тя се извърна и видя Франсин в снежнобяля премяна, застанала в подножието на стълбата, сред уханието на циниите и хибискусите.
Лавиния Небз заключи входната врата, оставя недопитата чаша с лимонада на верандата и каза:
— Каква чудесна вечер за едно кино.
Тръгнаха надолу по улицата.
— Накъде, момичета? — викнаха им мис Фърн и мис Робърта от верандата си отсреща.
Лавиния отвърна през мекия океан на здрача!
— В кино „Елит“, ще гледаме Чарли Чаплин.
— Ние не смеем да излизаме в такава нощ — оплака се мис Фърн. — Самотника пак е тръгнал да души жени. Заключваме се в килера и се пазим с пушката.
— Ах, глупости! — Лавиния чу как стариците затръшкват и заключват вратата и продължи надолу, сподиряна от топлия дъх на лятната нощ, излъчван от напечените тротоари. Все едно, че стъпваше в препечената корица на топъл хляб. Горещината пулсираше под полата, нагоре по бедрата и будеше едно крадливо, но не и неприятно усещане за настъпление.
— Лавиния, ти вярваш ли ги всичките тези приказки за Самотника?
— Остави ги, стариците обичат да си чешат езика.
— Да, обаче преди два месеца убиха Хети Макдолис, преди месец загина Робърта Ферй, сега пък е изчезнала Елизабет Рамзел…
— Хети Макдолис беше глупачка и сигурно е избягала с някой търговски пътник.
Но другите до една, казват, ги намерили удушени, с изплезени езици.
Стояха на ръба на дерето, което разделяше града на две. Зад тях оставаха осветените домове и музиката, пред тях бяха пропастта, влагата, светулките и мракът.
— Всъщност може би не трябваше да ходим на кино тази вечер — каза Франсин — Ами ако Самотника ни последва и ни убие? Страх ме е от това дере. Я го погледни какво е!
Лавиния погледна и дерето й заприлича на динамо, което работи денем и нощем; оттам се носеше едно неспирно, движещо се жужене, бръмчене, мъркане на животни, на насекоми и растения. Лъхаше на парник, на отровни миязми и праисторически, отмити глинести пластове и подвижни пясъци, А черното динамо бръмчеше и пущаше големи електрически искри — из въздуха се носеха светулки.
— Няма аз да се връщам през това отвратително дере нощеска, посред нощ ще се прибираш ти, Лавиния, ти ще топуркаш надолу по стъпалата, ти ще пресичаш моста, а нищо чудно Самотника да бъде там!
— Глупости! — избухна Лавиния Небз.
— Ти ще си сама на пътеката, ти ще се плашиш от собствените си стъпки, не аз. Сама на връщане към дома си. Лавиния, не те ли е страх да живееш съвсем сама?
Старите моми предпочитат да си живеят сами. — Лавиния посочи към горещата тъмна пътека, която водеше надолу в мрака. - Хайде да пресечем оттука.
— Страх ме е!
— Още е рано. Самотника тръгва много по-късно. — Лавиния хвана приятелката си за ръка и я поведе надолу, надолу по криволичещата пътека, към песента на щурците, към жабешкия крик и напоената с комари тишина. Спускаха се през опърлена от слънцето трева, изсъхнали клонаци ги драскаха по босите глезени.
— Да тичаме! — изхълца Франсин.
— Не!
Свиха по една криволица на пътеката — и я видяха.
В звучната кадифена вечер, в сянката на топлите дървеса, отпуснала се на земята, за да се наслади като че ли на кротките звезди, и на приятния полъх, разперила ръце встрани като гребла на крехка лодка, лежеше Елизабет Рамзел! Франсин изпищя пронизително.
— Не викай! — Лавиния простря ръце и прихвана Франсин, която хълцаше и се давеше. — Недей! Недей!
Жената лежеше, сякаш вълни я бяха положили тука, лицето й се озаряваше от луната, очите й бяха изцъклени и твърди като кремък, езикът й беше изплезен.
— Мъртва е! — плачеше Франсин. — О, тя е мъртва, мъртва е! Тя е мъртва!