Лавиния стоеше в центъра на хиляди топли сенки, край нея пищяха щурци и гръмко крякаха жаби.
— Ще трябва Да извикаме полицията — обади се тя накрая.
— Прегърни ме, Лавиния, прегърни ме, тресе ме, о, никога не ми е било по-студено!
Лавиния прегърна Франсин, а полицаите претърсваха сухата, шумоляща трева, лъчи на електрич фенерчета шареха наоколо, преплитаха се гласове, часът наближаваше осем и половина.
— Сякаш че е декември. Имам нужда от жилетка — мърмореше Франсин, стиснала очи и облегната на Лавиния.
Полицаят каза:
— Мисля, че вече можете да си отивате, госпожици. Минете утре край участъка, да изясним някои подробности.
Лавиния и Франсин се отдалечиха от полицаите и от платното, метнато над крехкото нещо върху тревата на дерето.
Лавиния усещаше как силно блъска сърцето й, усещаше също и студ, като през февруари; по тялото й сякаш внезапно се полепнаха снежинки, луната изсмукваше тънките й пръсти и ги правеше още по-бели и тя се чуваше как приказва неспирно, докато Франсин хълцаше на рамото й.
Някъде отдалече се разнесе глас:
— Не искате ли да ви съпроводя, госпожици?
— Не, можем и сами — отговори Лавиния на нищото и продължиха, напред. Напред, през любопитното, шушукащо дере, дерето, ехтящо от шепоти и звуци, този малък претърсван свят, който започна да изчезва зад тях със своите светлини и гласове.
За първи път виждам умрял човек — каза Франсин.
Лавиния погледна часовника си тъй, сякаш беше на хиляди мили, върху една ръка и една китка, проточили се ужасно надалеч.
— То било само осем и половина. Ще минем да вземем Хелън и ще отидем на кино.
- На кино! — възкликна Франсин.
- Точни от това имаме нужда. Трябва да забраним станалото. Не бива да си го припомняме. Ако се приберем сега, само за това ще говорим. Ще отидем на кино, като че нищо не е било.
— Лавиния, кажи, че се шегуваш!
— Никога не съм била по-сериозна. Сега имаме нужда да се посмеем и да забравим.
— Но там лежи Елизабет… приятелката ти, моята близка…
— На нея не можем да й помогнем; ще трябвай да помагаме на себе си. Хайде!
Тръгнаха в мрака нагоре по дерето, по каменната пътека. Внезапно там, препречил им пътя, замръзнал на едно място, без да ги вижда, вгледан надолу към разигралите се светлини и мъртвото тяло, вслушан в гласовете на властта, стоеше Дъглас Споулдинг.
Стоеше бял като печурка, изпънал ръце край тялото си, вгледан надолу към дерето.
— Веднага да се прибираш! — кресна Франсин.
Той не я чу.
— Ей, момче! — изкрещя Фравсин. — Бързо в къщи, махай се от това място, чуваш ли ме? Бързо в къщи, бързо в къщи, бързо в къщи!
Дъглас изви глава и погледна към тях, сякаш не ги виждаше. Устните му се мърдаха. Издаде звук, сякаш проблея. А сетне се извърна безшумно, и побягна. Побягна безшумно нагоре към далечните хълмове в топлия мрак.
Фраксин отново се разхълца, разплака се и както си плачеше, продължи нагоре с Лавиния Небз.
— Ето ви най-еетне! Мислех вече, че няма да дойдете! — Хелън Гриър стоеше на верандата и тропаше с върха на обувката си. — Закъсняхте само един час, не повече! Какво стана?
— Ние… — подхвана Фраясин.
Лавиния я стисна за ръката.
— Имаше голяма паника. Някой намерил Елизабет Рамзел в дерето.
— Мъртва ли? Как я намерил — мъртва ли?
Лавиния кимна утвърдително. Хелън ахна и се хвана за гърлото.
— Кой я е намерил?
Лавиния стискаше здраво китката на Франоин.
— Не разбрахме.
Трите млади жени стояха в лятната нощ и се гледаха.
— Нещо ме кара да се прибера вътре и да се заключа! — обади се накрая Хелън.
Но после влезе да си вземе жилетката, защото, колкото и да беше горещо, и тя се оплака, че мръзне. Докато беше вътре, Франсин прошепна разтреперана:
— Защо не й каза?
— А защо да я разстройвам? — запита Лавиния. — Утре ще има достатъчно време.
Трите тръгнаха по улиците, под черните дървета, край набързо заключените домове. Колко светкавично беше плъзнала вестта от дерето, от дом към дом, от веранда към веранда, от телефон към телефон. И сега, като минаваха, трите приятелки усещаха очите, които ги следяха през завеските на прозорците, докато ръцете завъртваха ключовете. Странна бе тази сладоледена, благоуханна нощ, нощ за сладък лед на клечка, за разголени ръце, намазани е балсам против комари, нощ за игри на гоненица; странна нощ, в която децата внезапно бяха издърпани от игрите и скрити зад прозорци и зад дървени врати, а клечките от сладоледа прогизваха във вкусни локвички с дъх на лимон и на ягода — там, където децата ги бяха изтървали, когато родителите им ги бяха повлекли към дома. Странни бяха запарените стаи, в които потните хора се бяха сгушили зад бронзови ключалки и чукала. Бухалки и топки за бейзбол се търкаляха по иеутъпканата трева на дворовете. Една недорисувана с бял тебешир фигура за игра на дама се беше проснала върху жежкия спарен тротоар. Всичко изглеждаше така, като че само миг преди това някой беше предсказал нахлуването на смразяващ студ.