А в големия дом горе кашляха, кихаха, хриптяха, пъшкаха, децата изгаряха от треска, гърлата бяха като одрани, носовете — като задънени, подлият микроб се беше наврял навсякъде.
Тогава, подобно богинята на лятото, от мазето се появяваше баба им, а под плетения й шал се тулеше нещо голямо. И това нещо, отнесено във всяка окаяна стая на горния и долния етаж, биваше разливано — ароматно и бистро, в чиста стъклена чашка и биваше изпивано с наслада наведнъж. Лековита настойка от друго време, балсам от слънце и августовски здрач, далечно ехо от колата на ледаря, проскърцваща по тухлените улици, от шеметния устрем на сребърните фойерверки и от зелените фонтани на тревокосачките, нахълтали в царството на мравките, всичко това, всичко то бе събрано в една чаша.
Да, дори и баба им, притеглена към зимното мазе за една юнска преживелица, обичаше да се усамотява там и тихичко, в потаен разговор със собствената си душа и дух, също като дядо им, баща им, чичо им Бърт или друг някой от пансионерите, общуваше с последния полъх от дни, отлетели отдавна, с излети на открито, с топли дъждове, с ухание на житни ниви, прясна царевица и дъхаво сено. Дори баба им, и тя повтаряше неспирно чудесните и златни думички, тъй както те ги повтаряха сега, в този миг, когато цветовете се изсипваха в пресата, тъй както щяха да се повтарят през всяка от всички идващи бели зими, во веки веков. Извайваше ги неспирно с устни, подобно на усмивка, подобно на внезапен слънчев лъч, прерязал мрака.
Никой не ги чуваше да приближават. Никой не ги чуваше да си отиват. Тревата полягаше, после се вдигаше отново. Носеха се като сенките на облаците надолу по хълма… летните момчетии по време на бяг.
Дъглас, останал зад тях, се загуби. Задъхан, спря на ръба на дерето, на края на прохладния процеп. И там, наострил слух като елен, той подуши опасност, стара като самия свят. Там градът, разделен, се разполовяваше. Там спираше цивилизацията. Там имаше само торна земя и ежечасно милиони смърти и пак толкова прераждания.
Тук бяха и пътеките, утъпкани, а и все още непрорязаните, които говореха за устрема на момчетиите, потеглили на път, да възмъжеят.
Дъглас се огледа. Тази пътека като голяма прашна змия отвеждаше към ледника, където зимата живееше и в озарените от слънцето летни дни. Онази там през юли препускаше към разжарения пясък на езерния бряг. Другата пък извеждаше към овошките, по чиито клони момчетата се тулеха в листака като недоузрели и зелени киселици. Отсамната — към прасковените градини, към лозниците, към дините, полегнали като шарени котки на слънце. Другата, изоставената, лъкатушната, беше за към училището! А тази, правата като стрела, към сутрешните съботни каубойски филми. Докато ей оная, покрай водата в заливчето, отвеждаше към пустошта отвъд града…
Дъглас присви очи.
Кой би могъл да каже отгде започваше градът и къде свършваше пустошта? Кой би могъл да отсъди кое чие беше? Винаги и навеки щеше да съществува едно неопределимо място, където град и пустош се боричкаха и единият от тях спечелваше за по един сезон правото да встъпи във владение на улица, на долчинка, котловинка, дърво или пък храст. Приплясквайки леко, безбрежното земно море от треви и цветя, разляло се далеч отвъд в нивята и полята, подлизваше къмто града с настъпването на лятото. С всяка нощ пустошта, ливадите, далечните поля се изливаха заедно с реката на дерето в града, пръскаха ухание на треви и вода, а градът се обезлюдяваше, умираше и се връщаше към пръстта. И с всяко утро в града се бе намърдала още една частица от дерето, жадно да потопи гаражите като пробити лодки, да лапне старите автомобили, предадени на разяждащата милувка на дъжда, а следователно и на ръждата.
— Хей! Хей! — пробягвайки, Джон Хъф и Чарли Удман в миг разпръснаха загадката на дерето, града и времето. — Хей!
Дъглас заслиза бавно по пътеката. Именно дерето беше мястото, където видимо се сблъскваха ония две неща в живота, редът на хората и редът на естеството. Какво друго всъщност беше градът освен огромен кораб, натъпкан с усърдни, избавени удавници, неспирно изгребващи тревата, изтръгващи неуморимата ръжда? Случваше се понякога някоя спасителна лодка, черупчица, откъснала се от кораба-майка, да бъде отнесена от тихия вятър на лятото, да потъне сред безмълвните вълни на термитите и мравките в бездната на дерето, за да се наслади на подскоците на скакалците, шумолящи като прегорена хартия сред напечените буреняци, да се обезшуми с невидимия паяжинен прах и най-накрая, в лавина от чакъл и катран, да рухне като изпепелена борина в голямата клада, разжарена от сините светкавици на бурите, решили да увековечат на снимка тържеството на пустошта.