— А, не, не си, Лавиния; сега ти си най-хубавата дама в целия град, след като Елизабет… — Франсин занемя. — Ти държиш мъжете на разстояние. Само ако речеш, отдавна да си се омъжила!
— Престани да хленчиш, Франсин! Ето я касата на киното. Аз плащам четиридест и един цент да гледам Чарлн Чаплин. А вие двете, ако искате, хванете си такси. Ще стоя в киното сама и ще се прибера у дома пак сама!
— Ти си луда, Лавиния; няма да те оставим…Трите влязоха в киното.
Първата прожекция беше минала, а за следващата имаше много малко хора. Трите момичета седнаха някъде по средата в здрачния салон, облъхвани от миризмата на стара смазка за чистене на месинг, и видяха директора да излиза иззад проскубаните червени кадифени завеси, за да направи някакво съобщение.
Полицията ни замоли тази вечер да свършим по-рано, та да могат всички да се приберат навреме. Затова няма да покажем късометражните филми, а направо ще започнем с игралния филм. Прожекцията ще свърши в единадесет. Умоляват се всички да си отидат направо в домовете. Не се бавете по улиците.
— Това се отнася за нас, Лавиния! — прошепна Франсин.
Светлините изгаснаха. Екранът оживя.
— Лавиния — прошепна Хелън.
— Какво?
— Когато влизахме, един мъж е тъмен костюм, който стоеше на отсрещния тротоар, прекоси насам. Току-що мина по пътеката и седна на задния ред.
— О, Хелън!
— Точно зад нас ли е?
Една по една и трите се извърнаха да го погледнат.
Видяха там едно бледо лице, озарено от дяволската светлина на екрана. Сякаш олицетворяваше лицата на целия мъжки род, които блуждаеха зад тях в мрака.
— Ще извикам директора! — Хелън хукна нагоре по пътеката. — Спрете филма! Дайте светлина!
— Хелън, върни се веднага! — скочи след нея Лавиния.
Оставиха шумно празните чаши от ванилената сода, над устните им се мъдреха бели мустачета, които те откриха с език, облизаха ги и се разсмяха.
— Ах, каква глупава история! — кискаше се Лавиния. — Толкова шум за нищо. Ужасно се притесних!
— Много съжалявам — засрамено промълв Хелън.
Часовникът показваше вече единадесет и половина. Излезли бяха от тъмното кино, побягнаха от тълпата мъже и жени, забързани навсякъде, наникъде, и вече на улицата взеха да се присмиват на Хелън. Хелън пък се опитваше да се смее на себе си.
— Когато хукна нагоре по пътеката и като закрещя: „Дайте светлина!“, имах чувството, че ще умра, Хелън! Горкият човечец!
— Братът на директора, пристигнал от Ръсин!
— Нали му се извиних — оправда се Хелън, загледана в голямата перка на вентилатора, която продължаваше да върти топлия среднощен въздух, да бърка и да разбърква миризмите на ванилия, на малина, на мента и на лизол.
— Не трябваше да се отбиваме тука. Полицията предупреди…
— О, по дяволите полицията — засмя се Лавиния. — От нищичко не ме е страх. В този момент Самотника е на хиляди мили оттук. Ще се върне най-рано след месец и тогава вече полицията наистина ще го пипне, ще видите. Ама какъв хубав филм, нали?
— Затваряме, госпожици. — Продавачът изгаси светлините в хладната тишина на белите плочки.
Вън улиците бяха като пометени от коли, от хора и от камиони. Ярки светлини все още грееха от витрините на малките магазинчета, където затоплени восъчни манекени вдигаха розови восъчни ръце, искрящи от синьобели брилянтени пръстени, или разголваха оранжеви восъчни нозе, за да покажат красиво бельо. Жарките сини стъклени очи на куклите гледаха как момичетата се носят надолу по празното речно дъно на улицата, а образите им се отразяваха във витрините като цветя под мрачни развълнувани води.
— Как мислите, ако извикаме, ще ни се притекат ли на помощ?
— Кои?
— Манекените, хората от витрините.
— Оу, Франсин!
— Какво пък…
Хиляда души, безжизнени и мълчаливи, стояха във витрините, и трима души вървяха по улицата, и всеки път, щом удареха с токчетата си по горещия плочник, ехото ги съпровождаше подобно пушечни изстрели от фасадите на отсрещните магазини.
Червена неонова реклама примигна бледо и взе да жужи като умиращо насекомо, когато минаха край нея.
Напечени и бели, пред тях се стелеха безкрайните улици. Полюляваши се и стройни в полъха на ветреца, който едва докосваше листнатите им очертания, дърветата охраняваха от двете страни трите малки жени. Погледнати от кулата на съда, те приличаха на три далечни магарешки бодилчета.
— Франсин, първо ще изпратим тебе.
— Не, аз ще те изпратя тебе.