— Глупости. Ти живееш чак до Електрическия парк. Ако ме изпратиш, после ще трябва да прекосяваш дерето сама. И не дай боже шумжа да трепне, ще се повалиш мъртва от страх.
Франсин каза:
— Бих могла да остана да спя при тебе, защото ти си нашата красавица!
Продължиха да вървят, носеха се като три спретнати и строги манекена по лунното море от зелени морави и бетон, а Лавиния гледаше как черните дървета се отмятат едно подир друго край нея, слушаше гласовете на своите приятелки, които си приказваха, опитваха се дори да се смеят, и на нея и се стори, че нощта се раздвижва, сетне започва да тича, докато те вървяха бавно, и всичко й се привидя забързано и посипано е нажежен сняг.
— Я хайде да попеем — предложи Лавиния.
Запяха „Свети ни, свети, ти, жътвен месец.“
Пееха тъжно и тихо, хванати подръка, но не смееха да погледнат назад. Усещаха как горещият тротоар започва да изстива под нозете им, а те вървяха, вървяха…
— Чуйте! — каза Лавиния.
Заслушаха се в лятната нощ. Летни щурци и далечният звън на часовника при съда, отброяващ единадесет и четиридесет и пет.
— Чуйте!
Лавиния се ослуша. На една от верандите изскърца люлееща се пейка и в мрака, безмълвен, сам на своята люлка, мистър Търл бе излязъл да изпуши една последна пура. Виждаха жарката пепел да се поклаща напред-назад.
Светлините започнаха да чезнат, да гаснат една по една. Светлините в малките къщици, светлините в големите домове, жълтите светлини, зелените ветроупорни фенери, свещи, газеничета, лампите над верандите и всичко живо се беше заключило с месинг, желязо и стомана, всичко, каза си Лавиния, всичко — е затворило, залостило, увило и прислонило. Тя си представи хората в озарените от луната кревати. Представи си ги как дишат равномерно в летните нощни стаи, в безопасност, и заедно. А ето ни и нас, помисли си Лавиния, стъпките ни отекват по горещите летни нощни тротоара. Самотните улични лампи светат надолу и отразяват пияните ни сенки.
— Ето те у дома, Франсин. Лека нощ.
— Моля ви се, Лавиния, Хелън, спете у нас. Късно е, почти е полунощ. Ще ви постеля в гостната. Ще сваря горещ шоколад — много ще е приятно! — Франсин държеше и двете и не ги пускаше.
— Не, благодаря ти — отказа Лавиния.
Фрзиеин се разплака.
— Не започвай отново, Франсин — смъмра я Лавиния.
— Не искам да умираш — хълцаше Франсин, — а сълзите се търкаляха отвесно по страните й. — Толкова си чудесна и мила, искам те да живееш. Моля ти се, много те моля!
— Знаеш ли, Франсин, не си представях, че това толкова те е разстроило. Обещавам ти — щом се прибера, ще ти телефонирам.
— О, обещаваш ли?
— И ще ти кажа, че нищо ми няма! Обещавам, А утре ще си направим пикник в Електрическия парк. Сандвичите от шунка ще ги приготвя аз, искаш ли? Повярвай ми, аз ще живея вечно!
— Значи ще ми телефонираш?
— Нали ти обещах?
— Лека нощ, лека нощ! — Франсин изтича нагоре и бързо изчезна зад една врата, която се затръшнл и щракна с тежкото резе още в същия миг.
— А сега ще отведа тебе — заяви Лавиния на Хелън.
Часовникът на съда отброяваше пълния час. Звуците се носеха над един град, който бе празен, по-празен отвсякога. Звуците глъхнеха над празни улици, над празни паркинги и празни дворове.
— Девет, десет, единадесет, дванадесет — отброи Лавиния, а Хелън крачеше до нея, хванала я подръка.
— Не се ли чувствуваш някак особено? — запита Хелън.
— В какъв смисъл?
— Ами като си представиш, че крачим тук по тротоара, под сянката на дърветата, а всички други са притихнали зад заключените си врати и спят? Всъщност ние сме единствените живи хора навънка в този час поне на хиляда мили наоколо.
Шумовете на дълбокото топло дере започнаха да долитат до тях.
След миг вече бяха пред дома на Хелън и останаха там продължително, загледани една в друга. Вятърът довея мирис на окосена трева. Луната залязваше в заоблачаващото се небе.
Смятам, че ще е безполезно, ако те поканя да пренощуваш тука, нали, Лавиния?
— А, не, отивам си.
— Понякога…
— Какво понякога?
— Понякога на хората сякаш им се иска да умрат. Ти се държа странно през цялата вечер.
— Просто защото не ме е страх — каза Лавиния. — Най-вероятно е да съм обзета от любопитство, И мога да мисля с ума си. Логично е Самотника да не бъде наоколо. При всички тези полицаи и тази шумотевица.
— Полицаите спят сладко, завити презглава.
— Тогава приеми, че това ме забавлява — рисковано е, но не дотам. Ако имаше и най-малката опасност нещо да ми се случи, бъди уверена, че непременно щях да остана тука.
— А може би една част от тебе просто вече не иска да живее.