— Ах, ти и Франсин сте невъзможни! Честна дума!
— Изпитвам чувство на вина. Аз ще си пия горещ шоколад, а в това време ти ще си в дъното на дерето и ще пресичаш моста.
— Пийни една чашка и за мене. Лека нощ.
Лавиния Небз закрачи сама надолу по тъмната улица, надолу в мълчанието на късната лятна нощ. Всички прозорци край нея бяха тъмни, далече някъде излая куче. Още пет минути, каза си тя, и ще си бъда у дома. След пет минути ще се обадя на глупавата малка Фраисин. Ще…
Тогава чу гласа на мъжа. Един мъжки глас пееше далече между дърветата:
— „В лунна нощ вди аз…“
Тя забърза.
Гласът продължаваше:
— „Прегърнати в захла-а-а-с…“
Надолу по улицата, в бледата лунна светлина един мъж вървеше бавно и отпуснато.
Мога да почукам на някоя от тези врати, ако потрябва — успокои се Лавиния.
— „Къде си, юнска нощ…“ — изпя мъжът и размаха палката в ръката си. — „Луната и ти…“
Я гледай кой бил тук! Много неподходящ нощен час за самотни разходки, мис Небз! Полицай Кенеди!
Естествено, нима можеше да бъде някой друг?
— Трябва да ви изпратя!
— Благодаря, ще се прибера сама.
— Но нали живеете отвъд дерето?…
Да, помисли си тя, но през дерето аз не минавам с никой мъж, та бил той и полицай. Откъде да знам кой всъщност е Самотника?
— Не, не — отказа Лавиния. — Ще бързам.
— Все пак ще чакам. Потрябва ли ви помощ, извикайте. Гласовете тук ехтят. Ще дотичам веднага!
— Благодаря.
Тя продължи напред, а той остана да си тананика сам под лампата.
Стигнах, помисли си тя, ето го дерето.
Стоеше на ръба на първото от сто и тринадесетте стъпала, които водеха надолу по стръмния склон, сетне се пресичаше двадесетметровият мост, а после нагоре по склона, до Парк стрийт. И за всичко това един единствен фенер. След три минути, окуражи се тя, ще вмъквам ключа в моята ключалка. Нищо не може да се случи за някакви си сто и осемдесет секунди.
И заслиза надолу по безкрайните тъмнозелени стъпала, към дълбокото дере.
— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет стъпала — отброяваше Лавиния шепнешком.
Изпитваше чувството, че тича, но всъщност не тичаше.
— Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет стъпала — отдъхна си тя.
Една пета от пътя! — ободри се Лавиния, Дерето беше дълбоко и черно, тъмночеряо! А светът беше останал назад, светът на спокойно спящите хора, на заключените врати, градът, дрогерията, киното, светлините, всичко, всичко беше изчезнало. Съществуваше и живееше единствено дерето, черно и огромно, надвесено над нея.
— Ето на, нищо не ми се случи! Наоколо няма жива душа! Двайсет и четири, двайсет и пет стъпала. Помниш ли онази страховита история за привидения, която си разказвахме като деца?
Вслуша се в потракването на обувките си по стъпалата.
— Историята за човека в черно, който влиза у вас, а ти вече си легнала. Сега стъпва на първото стъпало, към стаята ти. Ето го — на второто стъпало. Изкачва третото, четвъртото и петото! Ах, как се смеехме и пищяхме на тази история! Ужасният черен човек е вече на дванадесетото стъпало, ето го — отваря вратата и се изправя до леглото ти. „Пипнах ли, те!“
Ти изпищя. Подобен писък чуваше за първи път. Никога не беше крещяла тъй проиизително. Спря се, замръзна, вкопчи се в дървеното перило. Сърцето й биеше до пръсване. Звукът от ужасеното му туптене оглушаваше околността.
— Ето го, ето го там! — крещеше тя безмълвно. — В дъното на стълбата. Там под лампата стои мъж! Не, сега се скри! Но той чакаше там!
Ослуша се.
Тишина.
Мостът беше пуст.
Няма никой, каза си Лавиния, успокоявайки сърцето си. Никой. Глупачка! Как можах да си припомня точно онази история. Гъска такава! Ами сега какво да правя?
Сърцето й се поуспокои.
Да повикам ли полицая — дали ме е чул като крещях?
Ослуша се. Не се чуваше нищо. Нищо.
Ще продължа нататък. Ах, тази идиотска история!
Тя тръгна отново и продължи да брои.
— Трийсет и пет, трийсет и шест, отваряй си очите, остава и да паднеш. Ох, каква съм глупачка… Трийсет и седем стъпала, трийсет и осем, девет, четиридесет, и още две, стават четиридесети две — почти половината от пътя.
Отново се вцецени.
Спокойно, каза си Лавиния.
Направи крачка. Разнесе се ехо.
Направи втора крачка.
Второ ехо. Друга крачка, частица от секундата по-късно.
— Някой върви след мене — прошепна тя на дерето, на черните щурци, на тъмнозелените невидими жаби и на черния поток, — Някой слиза по стълбата след мене. Не смея да се обърна.
Нова стъпка, и ново ехо.
— На всяка моя стъпка и те правят по една.
Стъпка и ехо.