С треперещ глас тя запита дерето:
— Вие ли сте, полицаю Кенеди?
Щурците бяха млъкнали.
Щурците се ослушваха. Нощта се вслушваше в нея. В този миг далечните топли нощни ливади и околните топли нощни дървеса направо замряха; листакът, шубракът и звездите дори, всичко замръзна и се заслуша, да чуе как лудо блъска сърцето на Лавиния Небз. И някъде, стотици мили надалеч оттук, в някоя пуста равнина, несмущавана дори от влакова свирка, на някоя пуста гара, някой самотен пътник, зачел вестник под мъждукащата светлина на голата електрическа крушка, в този миг вдига стреснато глава, заслушва се, запитва се: - Какво ля е това? — И кимва: — Изглежда, някакъв кълвач почуква по кух дънер, А всъщност това беше Лавиния Небз, нищо друго, освен сърцето на Лавиния Небз.
Тишина. Тишината на лятна нощ, полегнала на хиляди мили околовръст, покрила земята като бяло помътено море.
Бързо, по-бързо! Тя слизаше по стълбите.
Тичай!
Зазвуча музика. Беше нелепо, беше идиотско, но тя чу бурния прилив на музиката, която пулсираше в нея, и осъзна, докато тичаше, докато тичаше, подгонена от паниката и лудия страх, че в някоя част на ума си тя разиграва пред себе си сценка, че я озвучава с бурните акорди от някаква измислена драма и сега музиката вилнееше у нея, смазваше я, ставаше все по-гръмка и по-гръмка, все по-бърза и по-бърза, смъкваше я и я пришпорваше да тича надолу, надолу, към бездната на дерето.
Помогни ми още мъничко, примоли се тя. Сто и осмо, девето, сто и десето стъпало! Дъното! А сега тичай! Прибягай през моста!
Даде заповед на нозете си как да действуват, впрегна ръцете, тялото, самия страх; изкомандува всичките си части в този момент на паника и ужас и хукна над грохотните води на реката, по кънтящите, трополящи, разклатени, почти одухотворени, гъвкави дъски на моста, сподиряна от бурните стъпки подире й, почти по петите й, а след нея кънтеше музиката, музиката, и тя пищеше и се давеше след нея.
Той е по петите ти, не се извръщай, не поглеждай, видиш ли го, ще се вдървиш, ще се схванеш от страх. Бягай, само бягай!
Прибяга през моста.
Ах, господи, моля те, господи, помогни ми да изкача склона! Хайде сега, нагоре по пътеката, сега между хълмчетата, о боже, колко е тъмно и колко е самотно. Сега и да извикам, няма кой да ме чуе; тъй или инак, не мога и да викам. Ето го края на пътеката, ето я улицата, о, боженце, моля те, запази ме, прибера ли се жива, никога вече не тръгвам сама; глупачка бях, признавам си, глупачка съм, не съм знаела какво значи ужас, но ако ми помогнеш да се прибера, никога вече не ще изляза без Хелън илн без Франсин! Ето я улицата. Сега — през нея!
Лавиния прекоси улицата и се втурна по тротоара.
Ох, най-сетне, верандата! Домът ми! Ах, господи, дай ми още време да вляза, да заключа вратата и да се успокоя!
И ето там — колко е глупаво, че го забеляза — защо се занимава сега с това, няма време, време няма — но тъй или иначе, там, мярна се пред очите й - на парапета на верандата се мъдреше чашата е недопита лимонада, която бе оставила отдавна, преди година, преди половин вечер! Чашата с лимонада седеше спокойно, безучастно на перилото… и…
Чу собствените си тромави стъпки на верандата, ослуша се и долови как ръката й драще и стърже ключалката с ключа. Чу ударите на сърцето си. Чу пронизителния писък на вътрешния си глас.
Ключът влезе.
Отключвай вратата, по-бързо, по-бързо!
Вратата се отвори.
Сега влез. Тръшни я!
Тя затръшна вратата.
А сега заключи, сложи резето, заключи! — изхлипа тя отчаяно.
Заключвай здраво, здраво!
Вратата бе заключена и здраво зарезена.
Музиката изчезна. Лавиния отново се ослуша да чуе сърцето и го чу как забавя удари в тишината. У дома! Ах, господи, най-сетне, спасена у дома! Спасена, спасена и пак спасена, у дома! Облегна се изнемощяла на вратата. Спасена, спасена. Чуй. Тишината е пълна. Спасена, спасена, о слава на бога, спасена, у дома. Никога вече не ще изляза нощем. Тука ще си стоя. Никога, никога вече няма да мина през дерето. Спасена съм, спасена, спасена, у дома, ах, колко хубаво, колко е хубаво, спасена съм! Спасих се вътре, вратата ми е заключена здраво. Чакай!
Я погледни през прозореца!
Погледна през прозореца.
Ами разбира се, там няма никой! Жива душа. И никои не е тичал след мене. Сега вече дишаше по-спокойно и беше готова да се присмее на себе си. Това е толкова логично. Ако някой ме е преследвал, той непременно щеше да ме хване! В тичането изобщо не ме бива… Няма никой — нито на верандата, нито на двора. Каква съм глупачка. Бягала съм — от каиво? От нищото. Това дере е, безопасно като осветен площад. Тъй или инак, добре, че се прибрах у дома. Домът е едно топло и уютно гнезденце, единственото място, където си в безопасност.