Тя протегна ръка към ключа на лампата — и се вцепени.
— Какво? — запита тя. — Какво? Какво?
Зад гърба и във всекидневната някой тихичко се изкашля.
— Ах, дяволите да ги вземат, тези хора наистина развалят всичко!
— Е, Чарли, не се ядосвай толкова де!
— Добре, кажи тогава, за какво остана да си приказваме? Може ли да си говорим за Самотника, след като вече не е дори и жив? Значи не е и страшен!
— Не знам за тебе, Чарли, но аз пак ще ходя в Ледника за летен лед, ще спирам на вратата, ще си го представям, че е жив, ще ме разтриса от студ и ледени тръпки ще полазват по гърба ми.
— Но това ще е на ужким.
— По-важното е да те лазят тръпки, а по не е важно от какво — мъдро поясни Том.
Дъглас не слушаше Том и Чарли. Той погледна към дома на Лавиния Небз и заговори тихо, по-сжоро на себе си:
— Снощи бях в дерето. Видях го. Всичко видях. На връщане към къщи пресякох точно оттука. Видях онази чаша с лимонада на парапета на верандата, недоизпита. Прииска ми се да я допия. Дали да я допия, почудих се? Бях в дерето, минах и оттук, бил съм в сърцето на цялата история.
Том я Чарли от своя страна също не обръщаха внимание на Дъглас.
— Поради това — заключи Том — за мен Самотника не е умрял.
— Беше ли тука сутринта, когато дойде линейката и изнесоха човека с носилката? Беше!
— Бях — потвърди Том.
— Е, това беше Самотника, глупчо такъв! Прочети вестника! Цели десет години да се измъква и накрая нашата Лавиния Небз да скочи и да го прободе с шевната си ножица. Да я пита човек защо се бърка!
— Значи предпочиташ да беше легнала и да го остави да й извие гръкляна — тъй ли?
— Не, обаче ако не друго, можеше да избяга от къщата, да хукне по улицата и да вика: „Самотника! Самотника!“, докато оня се измъкне. В този град имаше нещичко по-такова до дванайсет часа нощеска. И оттогава насам сме като празна тенекия.
— Повтарям ти го за последен път, да знаеш, Чарли: за мен Самотника яе е умрял. Аз му видях лицето, ти му видя лицето, Дъг също му видя лицето — видя го, нали, Дъг?
— Какво? Да, струва ми се, да.
— Всички му видяха лицето. Искам сега да ми отговориш: според тебе приличаше ли ти на Самотника?
— Аз… — започна Дъглас и млъкна.
Слънцето сякаш забръмча на небето.
— Божичко… — промълви Чарли накрая.
Том го гледаше с усмивка.
— Ами той въобще не приличаше на Самотника — хлъцяа Чарли. - Беше обикновен човек.
— Точно така, тъй вярно, сър, най-обикновен никакъв човечец, който не смее муха да убие, Чарли, дори една муха! Най-малкото, което Самотника можеше да стори, ако наистина е бил Самотница, то е поне да изглежда като Самотника, не е ли тъй? А този какъв беше? Като продавача на бонбони в кино „Елит“.
— Ти какъв смяташ, че може да е бил? Някой скитник, минавал е през града, решил е, че къщата е пуста, влязъл в нея и е бил убит от мис Небз, нали?
— Точно така!
— А, чакай, чакай. Никой от нас не знае как изглежда Самотника. Нямаме снимка. Единствените, които са го виждали, са мъртви.
И ти знаеш, и аз знам, а и Дъг го знае как изглежда. Би трябвало да е висок, нали?
— Да…
— И бледен, нали?
— Да, бледен.
— И кльощав като скелет. И с дълги коси, нали?
— Точно така.
— И с огромни изпъкнали очи, зелени като котешки?
— Точно тъй, без разлика.
— Е, и тогава? — тържествуващо викна Том. — Видяхте оня нещастник, когото измъкнаха от Небзови преди няколко часа. Как изглеждаше той?
— Дребен, червендалест, тантурест, почти без коса, а колкото косъма имаше, бяха русоляви. Том, ти си гениален! Хайде! Викай момчетата! Ще им го обясниш като на мене! Самотника е жив. И пак ще тръгне да броди нощеска.
— Да… — започна Том и млъкна замислен.
— Ей, Том, ти си страшен, ум бръснач! Никой друг не би могъл да оправи нещата като тебе. Само като си представя какво щеше да ни е лятото отсега нататък. Ти спаси положението в последния момент! Сега ще си поживеем дори и през август. — Хей, момчета!
Чарли хукна, размахал ръце, и продължи да вика.
Том остана на тротоара пред дома на Лавиняя Небз, с пребледняло лице.
— Олеле, майчице! — прошепна той. — Как можах да направя това!
Извърна се към Дъглас.
— Ау, Дъг, видя ли какви ги забърках?
Дъглас се взираше в къщата, устните му мърдаха.
— Снощи бях там, в дерето. Видях Елизабет Рамзел. На връщане минах оттука. Видях чашата лимонада на перилото. Това стана снощи. Дали да нея допия, мина ми през ума… дали да не я допия…
Рьцете на тази жена бяха вечно заети или с метлата, или с лопатата, с парцала за пода или с готварската лъжица. Сутрин, тананикайки му, омесваше тестото за сладкишите, по пладне изваждаше от фурната горещите сладки, надвечер ги прибираше, изстинал, килера. Порцелановите чаши, докато ги нарежда в долапа, пееха в ръцете й като камбани на швейцарски клисар. Носеше се по коридорите, неуморима като прахосмукачка, и все нещо търсеше, все нещо намираше, все подреждаше нещо. Прозорците си лъскаше като огледала, че да хващали слънцето. Въоръжена с лопатка, обхождаше по два пъти всяка градинска леха, а цветята грейваха с трепкащи лъца, разгаряни от топлия полъх на нейната диря. Сънят й беше кротък, обръщаше се не повече от три пъти на нощ, отпусната блажено, като че бяла ръкавица, в която призори ще се вмъкне пак една неспокойна и пъргава ръка. Още щом станеше, захващаше се да оправя хората като картини, да нагласява поизкривените им рамки.