А сега изведнъж?…
— Бабо — търсеха я всички. — Прабабо.
А сега изведнъж като че някаква огромна аритметческа сметка се приключваше окончателно. Пълнила беше пуйки, пилета, баници с месо, пълнила беше коремите на джентълмени и на момчетии. Мила беше тавани и стени, болни и деца. Можеше да ти залепи линолеум, да ти поправи счупен велосипед, да навие часовник, да запали пещта на парното, намазала беше с йод поне десет хиляди ужасни рани. Ръцете й бяха навсякъде — и тук и там, и горе и долу, успокояваха, люлееха, запращаха бейзболни топки, размахваха ярки чукове за крокет, разсаждаха семена или завиваха грижливо тесто за козунаци, печеното - да не прегори, а дечурлиги — сладко повалени от дрямка. Спущала беше щори, гасила беше свещи, затваряла беше ключове на лампи и — беше остаряла. Като премисляше онези триста милиарда неща, които беше започвала, изработвала, завършвалаи довеждала докрай, получаваше се ясна равносметка, един общ сбор: сложена беше последната десетична точка, последната нула бавно беше нанесена на реда. И сега, хванала тебешира, тя си, положи се кротичко като старомодна гравюра да се присегне за изтривалката.
— Я да погледна — каза прабабата. — Я чакай да вядя…
Без паника и без излишен шум тя обходи къщата за сетен оглед, стигна най-после до стълбите, без никакви изявления изкачи трите етажа до спалнята си, положи се кротичко като старомодна гравюра върху снежните бели чаршафи на своето легло — и започна да мре.
Отново се понесоха гласовете:
— Бабо! Прабабо!
Вестта за онова, което ставаше с нея, полетя по кладенеца на извитата стълба, цопна на дъното и вълните се разпространиха навън през стаите, през врати и прозорци, надолу по улицата с брястовете, чак до ръба на зеленото дере.
— Насам, тичайте насам!
Семейството се струпа край постелята й.
— Оставете ме на мира — прошепна тя.
Болестта й не можеше да се види с никакъв микроскоп; това бе тиха, но всепроникваща умора, чувство за оловна тежест в птичето й телце; сънлива, по-сънлива, най-сънлива…
Но за децата й и за децата на нейните деца беше невероятно, че с едно тъй простичко действие, най-блаженото действие на този свят, тя предизвикваше подобна мъка.
— Прабабче, слушай — ти знаеш ли какво се готвиш да направиш? Да погазиш един договор с определени клаузи. Ами че този дом ше се разпадне изведнъж без тебе. Длъжна си да ни дадеш поне едногодишно предупреждение!
Прабаба им попогледна с едното око. Деветдесет години се взряха благо в лицата на лечителите, тъй както древно домашно привидение наднича през високия тавански прозорец на един опразващ се дом.
— Том…
Побутнаха момчето и то пристъпи самичко към шептящата й постеля.
— Знаеш ли, Том — започна тя с тих, далечен глас, — в Южните морета има един ден в живота на всеки човек, в който той разбира, че е дошло времето да се ръкува с всичките си другари, да се сбогува и да отплува надалече; и той го прави, и това е естествено — ударил е неговият час. Такъв е днешният ден. Понякога заприличвам на тебе — и ти се заплесваш в киното, от сутрешната прожекция чак до девет вечерта, че пращаме татко ти да те прибира. Запомни, Том: когато стане тъй, че същите каубои започнат да стрелят по същите индианци, на същия планински връх, тогава трябва да си сгънеш стола и да поемеш към изхода, без да съжаляваш и без да се опитваш да тръгваш обратно по пътечката. И тъй, аз си отивам, докато все още ми е приятно и още ми е интересно.
Следващия, когото повика край леглото си, беше Дъглас.
— Кажи, прабабче, кой ще поправя щиндите на покрива ни напролет?
Всеки април, откакто той се помнеше на този свят, по покрива сякаш започваше да чука усърдно кълвач. Не беше кълвач, а прабаба му, покатерила се горе кой знае как, която пееше високо в небесата, забиваше пирони и подменяше изгнилите дървени шинди.