— Запомни, Дъглас — прошепна тя, — покрива трябва да поправя само човек, комуто това ще доставя радост.
— Запомням.
— Като стане април, огледай се край тебе и запитай: „Кой иска да поправи покрива?“ И оня, чието лице се огрее отвътре, той ще е твоят човек, знай това Дъглас. Защото там горе, от този покрив, се вижда как целият град се изсипва към равнината и как равнината се изсипва към ръба на света, вижда се как пробляскват реката и утринното езеро, виждат се птиците по дърветата под тебе, и най-свежият вятър лъха горе. Всяко едно от тези неща е предостатъчно, за да накара човек да се провре през капащурата в ранна пролетна утрин. Това е незабравим час, ако имаш желание да…
Гласът й заглъхна в тихо пъхтене.
Дъглас плачеше.
Тя се посъвзе.
— Хайде сега, я, ми кажи, защо плачеш?
— Защото утре няма да си тука — изхълца той.
Тя извъртя едно мъничко ръчно огледало от себе си към момчето. Той погледна там нейния и своя образ, тосле погледна пак към нея, защото тя каза:
— Утре сутринта ще стана в седем и ще си измия врата; ще измина тичешком пътя до църквата с Чарли Удман; ще отида на пикник в Електрическия парк; ще плувам, ще бягам боса, ще падам от дърветата, ще дъвча ментова дъвка… Дъглас, Дъглас, я се засрами! Ти си режеш ноктите, нали?
— Режа ги.
— И не викаш от болка, когато тялото ти се подновява на всеки седем или колко там години, когато старите клетки измират, а нови се образуват в пръстите и в сърцето ти. Това ти се струва напълно естествено, нали така?
— Да.
— Така-а-а! Слушай сега, моето момче. Всеки, който събира изрезките от старите си нокти, е истински глупак. Да си виждал някоя змия да запазва старата си кожа? Не си. А в леглото пред теб сега има само това — изрезки от нокти и стара, охлузена кожа от змия. Духнеш ли по-силно, ще се разхвърчат люспи. Важно е не това мое аз, което лежи сега тука, а онова мое аз, което седи на ръба на леглото и гледа към мене, и другото мое аз, което е долу и готви вечерята, или е легнало в гаража под колата, или чете в библиотеката. Само новите части струват нещо. Всъщност аз днес не умирам. Човек, който е създал потомство, никога не умира. Аз още дълго време ще бъда тука. Хиляда години от днес ще минат и цял един град от моето потомство ще гризе киселици в сянката на евкалиптите. Ето тъй отговарям на онези, които питат много! Хайде сега, по-бързо, да влязат останалите!
Накрая цялото семейство се нареди мълчаливо в стаята, сякаш изпращаха някой на гарата.
— Е — каза прабабата, - вече тръгвам. Панеже уважавам себе си, признавам, че ми е драго, гдето всички сте сега край мене. Искам да ви напомня, че през другата седмица има да се плеви градината, да се изчистят килерите и да се купуват дрехи за децата. И тъй като тази част от мене, наричана за удобство Прабаба, няма да е тука, за да ви подканва, онези други мои части, наречени чичо Бърт, Лио, Том и Дъглас, и всички останали имена, ще трябва да се заемат и с моята работа и да я разпределят помежду си.
— Добре, прабабо.
— Не желая тук утре да се събират гости за заупокойки. Не иокам да се държат хвалебствени надгробни слова; каквото е трябвало, казала съм си го сама, на моето време и в моя разцвет, Вкусила съм от всички храни, изиграла съм всички танци; остана ми една последна торта, която не съм вкусвала, и една последна песен, която не сър пяла. Ала не ме е страх. Да си, призная, дори съм любопитна. Ще се постарая да вкуся както трябва и смъртта. Затуй не се тревожете за мене, А сега вървете си всички и ме оставете да потърся съня…
Някъде тихичко се затвори врата.
— Така вече е по-добре.
Останала сама, тя се намести блажено в топлата пряспа от лен и вълна, между чаршафа и завивката, а шарените квадрати на юргана грееха ярко като някогашните циркови знамена. И докато лежеше, почувства се мъничка и скрита, като в утрините преди осемдесет и няколко години, когато, пробудила се рано, протягаше нежното си телце в леглото.
Преди много години, мислеше си прабабата, сънувах един сън, който беше безкрайно приятен, но някой ме събуди и това стана в деня, когато се родих. А сега? Чакай да видя… Тя се върна в спомените. Къде бях тогава, запита се прабабата. Деветдесет години… как да подхвана отново нишата на оня, някогашен сън? Протегна тъничката си ръка.
Ето го… Да, същия сън. Усмихна се. Все по-дълбоко и по-дъдбоко сред мекия сняг потъваше главата и във възглавницата. Така вече беше чудесно. Да, сега го видя да се оформява бавно в представите й с такава яснота, сякаш море се плискаше по безграничен и вечни подновяващ се бряг. Отпусна се, остави някогашният сън да я докосне, да я повдигне от снега и да я понесе над вече забравеното и ненужно легло.