А долу, мина й през ума, долу лъскат приборите, разтурват мазето и мият коридорите. Чуваше ги да живеят из целия дом.
— Чудесно е — прошепна прабабата, докато същият я носеше на своите вълни. — Както всичко останало в този живот, и това е чудесно.
И морето я приласка обратно, навътре от брега.
— Таласъм — изкрещя Том.
— Не, не — обади се нечий глас. — Това съм аз.
Дяволската светлина се изливаше в тъмната, ухаеща на ябълки спалня, От малкото бурканче за мармелад, увиснали сякаш във въздуха, святкаха многобройни здрачни снежинки, палеха се и гаснеха непрестанно. В това мътно озарение очите на Дъглас грееха бледи и сериозни. Беше толкова загорял, че лицето и ръцете му се разтваряха в мрака, а нощницата, му приличаше на нетленен дух.
— Божичко! — изсъска Том. — Двайсет и пет, петдесет светулки!
— Ш-т, тихо!
— За какво са ти?
— Колко пъти вече ни спипват да четем с фенерче под завивките, кажи де? А тъй и през ум няма да им мине за какво ми е бурканче със светулки. Ще си кажат, че е някакъв нощен музей.
— Ах, гений си, Дъг!
Но Дъглас не отвърна. Той постави внимателно пулсиращия й сигнализиращ източник на светлина върху нощната масичка, взе молива и съсредоточено со захвана да пише надълго и нашироко в своя бележник. Светулкате, грееха, гаснеха, грееха, гаснеха, в очите му пробляскваха триста мимолетни отблясъка на светлозеления цвят, а той усърдно — отначало десет, а след това цели двадесет минути редеше печатните букви, подреждаше и пренареждаше, пишеше и пренаписваше всички факти, които бе събрал и натрупал безразборно през лятото. Том го наблюдаваше, хипнотизиран от малките пламъчета на насекомите, които подскачаха и се блъскаха едно о друго в буркана, докато накрая заспа, подпрян на лакът, а Дъглас продължаваше да пише. На последната страница той обобщи така:
— Човек не може да разчита на предметите, защото:
…машините например се развалят или ръждясват, или изгниват, или пък никога не ги завършват… или ги затварят в гараж завинаги…
…с гуменките човек може да тича с определена бързина и до определена далечина, а сетне земята отново те хваща в плен…
…и трамваите. Трамваят, колкото и да е голям, спира дотам, докъдето му свършват релсите…
Човек не може да разчита на хората, защото:
…те го напускат.
…непознати умират.
…хора, които са ти близки, умират.
…приятелите умират.
…хора убиват други хора също като в романите.
…собствените ти родители могат да умрат.
Следователно!…
Пое си много дълбоко дъх, изпусна въздуха бавно, пое си дъх отново и го изпусна като въздишка, между здраво стиснати зъби.
Следователно. Написа заключението с огромни печатни букви.
Следователно, щом трамваите, автомобилите, приятелите и първите приятели могат да заминат за известно време или да те напуснат завинаги, да ръждясат, да се развалят или да умрат, и щом хорат могат да бъдат убивани, и щом някой като например прабаба, която щеше уж да живее вечно, може да умре… щом всички тези неща са истина… тогава… аз, Дъглас Споулдинг, някой ден… също ще…
Но светулките, изтощени сякаш от подобни мрачни мисли, неусетно се бяха изгасили.
Тъй или инак, повече не мога да пиша, каза си Дъглас. Няма да пиша повече. Няма, няма да го завърша тази вечер.
Погледна към Том, който беще заспал, подпрян на лакътя и на дланта си. Побутна китката на Том и Том се срина с въздишка на леглото.
Дъглас хвана мармеладеното бурканче, пълно със студените тъмни купчинки, и бледите светлинки изведнъж затуптяха, сякаш се бяха съживили от докосването на ръката му. Вдигна бурканчето и то освети треперливо страницата с неговата равносметка. Последните думи не бяха дописани. Но вместо да ги допише, той пристъпи към прозореца и отвори рамката с мрежата. Отвъртя капачето на буркана и изсипа светулките, които се изляха в блед порой от искрици в тихата нощ. Разпериха криле и отлетяха.
Дъглас ги проследи в техния полет. Разпръснаха се като бледите лъчи на последния залез, в историята на един умиращ свят. Отидоха си от дланта му като последните капчици от една сгряваща надежда. И предадоха на мрака лицето, тялото и кухотата в неговото тяло. Оставиха го празен, подобно на мармеладения буркан, който той, без да осъзнава, отнесе със себе си в леглото и го прегърна, опитвайки се да заспи…
Тя стоеше в своя стъклен ковчег нощ подир нощ, тялото й се топеше от карнавалната жарава на лятото, замръзваше от всепроникващите зимни ветрове, тя чакаше, свила уста в сърповидна усмивка, навела изрязания си орлов, восъчно-гладък нос над бледо-розовите си сбръчкани ръце, разперени неизменно над ветрилото от карти. Врачката Таро. Прелестно име. Врачката Таро. Пускаш едно пени в сребърния отвор и далече долу, отзад и вътре започва да пъшка и да се зацепва някаква машина, раздвижват се ръчки, завъртват се колела. В своя сандък врачката вдига лъскаво лице и те заслепява с един-единствен, остър като нож поглед. Неумолимата й лява ръка се протяга надолу, да удари и разтроши загадъчните черепи по картите таро, да подплаши дяволите, обесените, отшелниците, кардиналите и клоуните, а главата е наведена ниско, за да прозре в твоите злополуки или в смъртта ти, в надеждите ти или в твоите болести, в сутрешните ти възраждания и нощните ти смърти. Сетне заситнява с едно тънко перо по гърба на една от картите и ти я пуска през улея в ръката. Подир което врачката с един последен премрежен поглед се вцепенява отново в своята вечна поза и остава да стои тъй седмици, месеци, години наред в очакване на следващото бакърено пени, което да я върне от забравата. Сега, восъчно мъртва, тя следеше момчетата пред нея.