Дъглас остави отпечатъци на пръстите си по стъклото.
Ето я на.
Че това е восъчна кукла — установи Том. — Защо толкова искаше да ми я покажеш?
— Стига с тия твои „защо“! — кресна Дъглас. — Защото, затова, разбра ли, затова!
Защото… потъмняха светлините в павилиона… защото…
В един хубав ден ти откриваш, че си жив.
Каква експлозия! Какво сътресение! Какво просветление и какъв възторг!
Смееш се, танцуваш от радост, крещиш!
Но скоро след това слънцето изведнъж се скрива. Изсипва се сняг, ала никой не го вижда в августовското пладне.
На каубойската сутрешна прожекция миналата събота един човек се строполи мъртъв на нажежения до бяло екран. Дъглас изкрещя. Години наред милиарди каубои биваха застрелвали, обесвани, изгаряни, смазвани до смърт пред очите му. Обаче сега с точно този човек…
Той никога повече няма да може да върви, да тича, да седи, да се смее, да плаче, никога вече няма да може да върши нищо, каза си Дъглас. Сега се вкочанясва. Зъбите на Дъглас загракаха, сърцето в гърдите му се вледени. Затвори очи и се остави спазъмът да го разтърси.
Трябваше да избяга от другите момчета, защото те изобщо не мислеха за смъртта, кискаха се и подвикваха на мъртвеца, сякаш все още беше жив. Дъглас и умрелият бяха заедно в лодката и се отдалечаваха навътре, а другите оставаха на ярко озарения бряг, тичаха, скачаха, опиянени от движението, нехаеха, че Дъглас и другият си отиват, отиват си и накрая потъват в мрака. Разплакан, Дъглас се вмъкна в ухаещата на лимон мъжка тоалетна и там започна да повръща с такъв напън, сякаш на три пъти пуснаха пожарен кран през гърлото му.
А докато изчакваше напънът в гърлото му да премине, Дъглас си мислеше: Като си спомня само колко познати измряха през това лято! Полковник Фрийли умря! А пък аз едва в този миг го осъзнавам; защо ли? Прабаба умря, и тя. Умря наистина. И не е само това, ами… Той се смрази. Аз! Не, мене те не могат да убият! Охо, могат и още как! — обади се един глас. — Всеки момент, в който пожелаят, могат да го сторят, все едно колко ще риташ и ще пищиш, просто полагат една огромна длан отгоре ти, и свършваш… Не искам да умра! — изкрещя Дъглас пронизително, но безмълвно. И все пак то ще стане един ден — каза гласът, — един ден то ще се случи…
Отвънка слънцето озаряваше нереални улици, нереални сгради, хората се движеха бавно като под светъл и тежък океан от чист горивен газ, а той си мислеше, че ей сега сегичка вече наистина ще трябва да се прибере и да довърши последния ред в своето евтино тефтерче: Някой ден аз, Дъглас Споулдинг, ще трябва да умра…
Цели десет минути му трябваха да събере сили и да прекоси улицата, сърцето му започна да се успокоява, той приближи до Павилиона за игри и развлечения и видя загадъчната восъчна врачка там, където я знаеше открай време, вечно спотайваща се в хладния прашен мрак, скрила под ноктите си людските съдби и нещастия. Минаващ автомобил освети с фаровете си павилиона, подгони сенките и восъчната жена сякаш кимна бързо на Дъглас да влезе.
Той се бе отзовал на нейния знак, а пет минути по-късно излезе ободрен, убеден, че ще живее. Сега обаче трябваше да я покаже и на Том…
— Също като жива е — възкликна Том.
— Наистина е жива. Ще видиш.
Пусна едно пени в отвора.
Нищо не последва.
Дъглас викна към другия край на павилиона, на собственика мистър Блек, който седеше върху обърната щайга за бутилки, често отпушваше едно големичко шише с кафеникава течност и отпиваше на големи глътки.
— Хей, нещо й има на тази врачка.
Мистър Блек тръгна нататък с полузатворени очи, дъхът му миришеше остро и силно.