Именно то — тайнството, при което човекът неспирно заграбваше земята, а земята неотстъпно си завръщаше заграбеното — май че това вълнуваше мисълта на Дъглас, защото той знаеше, че градовете никога не побеждават докрай, те живеят в постоянна угроза, на всеоръжие с косачки, прахове против насекоми и градинарски ножици, плуват с пълен напред в изпълнение заповедта на цивилизацията, но всяка къща е готова да потъне в зелените талази, да се погребе за вечни времена в същия оня миг, в който изчезне и последният човек, а мистриите и косачките му се облепят с люспите на ръждата.
Градът. И пустошта. Къщите. Дерето. Дъгласпогледна назад, взря се напред. Как, как да ги свърже тези двете, как да осмисли това редуване, когато…
Той сведе поглед към земята.
Първият летен обред, беритбата на глухарчетата, приготвянето на виното, бе вече отминал. Сега вторият обред чакаше да бъде подхванат, а Дъглас стоеше също като закован.
— Дъг… побързай … Дъг!… — Затичаните момчетии изчезнаха нанякъде.
Жив съм — каза си Дъглас. — Но какво от това? Те са по-живи от мене. Защо така? Защо?
И както стоеше там сам-самичък, той разбра отговора, щом погледна към неподвижните си нозе.
Късно вечерта на същия този ден, като се връщаше от кино с майка си, баща си и брат си Том, Дъглас видя гуменките в грейналата витрина на магазина. Той бързо отмести очи, но глезените му вече бяха впримчени, ходилата му — първо спънати, а сетне — тласнати напред. Земята се завъртя; сенниците на магазина плеснаха с платнени криле от вихъра на литналото му тяло. Майка му, баща му и брат му вървяха кротко от двете му страни. Дъглас вървеше заднишком и гледаше към гуменките в отдалечаващата се среднощна витрина.
— Хубав филм — обади се майка му.
— Хубав … — отекна Дъглас.
Беше юни и времето да се купуват специални обувки, безшумни като летен дъжд по тротоара, беше отминало. Юни и тази пръст, набъбнала с неудържима мощ, и всичко и навсякъде в кипеж! Тревата все още прииждаше откъм полята, обгръщаше плочниците, изхвърляше къщите на брега. Всеки миг вече градът можеше да се преобърне и да потъне, без дори да разклати листенцата на детелините и на тревите. А Дъглас седеше тук, пленник на мъртвия цимент и червените тухлени улици, неспособен дори да помръдне.
— Татко! — заекна той. — Ей там отзад, на онази витрина, онези кремави „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“…
Баща му не се и обърна.
— А можеш ли да ми кажеш защо са ти нови гуменки? Можеш ли?
— Ами…
Защото олицетворяваха онова, което чувствуващ всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана — ледени като снежни тухли. Гуменките — това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата.
— Татко — въздъхна Дъглас — просто не мога да ти го обясня.
Производителите на гуменки знаеха точно какво им трябва на момчетата и какво търсят. В подметките напъхваха среда от мек и пухкав хляб, навиваха пружини и жилави треви, калени и сушени в пустошта. А вътре някъде в меките стелки на обувките скриваха влакно от най-тънките, най-жилавите мускули на елен. Хората, които произвеждаха гуменки, сигурно дълго са гледали как ветровете брулят дървесата и как реките се оттичат в езерата. Каквото и да беше това нещо, то беше скрито в гуменките и се зовеше лято.
Дъглас се опита да изрази всичко това с думи.
— Добре де — отвърна баща му, — но все пак не мога да разбера какво им е на старите ти гуменки? Защо не ги измъкнеш тях от килера?
Горките момчетии от Калифорния, помисли си Дъглас, които през цялата година носеха само гуменки и не разбираха какво е да хвърлиш зимата от нозете си, да смъкнеш оловните кожени обувки, прогизнали от сняг и дъжд, и да се втурнеш бос навън, а сетне да завържеш първите нови гуменки за това лято, което е дори по-приятно, отколкото да си бос. Магията се криеше тъкмо в тези нови гуменки. Тя можеше и да се развали към първи септември, но сега, в края на юни, имаше още много магия и с едни нови гуменки можеш да прескачаш и през дървета, че и през цели къщи. Поискаш ли, с тях можеш да прелетиш над сгради, тротоари и кучета.
— Как не разбираш — отчая се Дъглас: — Просто не мога да нося миналогодишните.