Все нещо им има — ту на кегелбана, ту на панорамата, ту на електрическия стол. — Той блъсна сандъка.
— Хей, я ти там! Съживи се! — Врачката се мъдреше невъзмутима. — Повече пари хвърлям, за да я оправям, отколкото ми носи. — Мистър Блек бръкна зад сандъка и окачи пред лицето й надписа „Повредена“. — Ама не е само тя, дето е повредена. Аз, вие, градът, държавата, целият свят — всичко е повредено! По дяволите! — закани се с юмрук на жената. — Боклукчийската яма за тебе, чуваш ли ме, боклукчийската яма! — Тръгна си обратно и като се пльосна нърху щайгата, взе да опипва пак монетите в кожената кесия на пояса си, сякаш го болеше стомах.
— Но не е възможно — не е възможно да е повредена — потресен възкликна Дъглас.
— Стара е вече — обясни Том. — Дядо казва, че била тук още откакто той самият бил момче, че и от по-рано. Все трябва да дойде ден, в който да се повреди и…
— Хайде, моля ти се — зашепна й Дъглас. — О, моля ти се, много те моля, покажи на Том как пишеш!
Пусна крадливо още една монета в отвора.
— Моля ти се…
Момчетата залепиха носове о стъклото, а дъхът им замъгли повърхността.
И тогава из дълбините на сандъка се понесе шепот, задвижи се колело.
Врачката бавно вдигна глава и погледна момчетата, в очите й се четеше нещо, което ги смрази, а ръката й започна да пише с някаква луда бързина напред-назад по картите таро, да спира, да забързва отново, да се връща. Главата й клюмна, едната ръка остана неподвижна, някакъв трепет разтърси машината, а дясната ръка пишеше, спираше подхващаше отново и накрая се вцепени с такъв гърч, че стъклата на сандъка зазвънтяха. Лицето на врачката остана приведено в напрегнато механично страдание, свито като топка. Машината хлъцна, превъртя се зъбчато колелце и една мъничка карта таро се хлъзна надолу и кацна в очакващата я Дъгласова шепа.
— Жива е! Пак проработи!
— Какво предсказва картата, Дъг?
— Същото, каквото ми предсказа и в събота! Слушай…
И Дъглас прочете:
Хей, трала-ла!
Глупци са хората, че тичат към смъртта!
Смей се и танцувай, от смърт не се страхувай.
Пий до пресита, танцувай до насита и си припявай:
Хей, трала-ла!
И вятър да те смита, и буря да налита, пей си:
Хей, трала-ла!
— Само това ли казва? — разочарова се Том.
— Накрая има „Предсказание: Чака те дълъг и бурен живот“.
— Е, това вече е нещо. А сега хайде да ми предскаже и на меие.
Том пусна монетата. Врачката потрепера. В ръката му падна карта.
— Който последен избяга, той е задникът на врачката — спокойно изрече Том.
Хукнаха с такава скорост, че собственикът ахна и стисна четиридесет и пет медни пенита в единия юмрук и тридесет и шест в другия.
Отвън, под тревожния блясък на уличните лампи, Дъглас и Том направиха едно ужасяващо откритие. Картата таро беше празна, на нея не пишеше нищо!
— Не може да бъде!
— Не се вълнувай Дъг. Чисто и просто празна карта, язък за пенито.
— Не е само празна карта, не е само язък за пенито, ами е въпрос на живот и смърт.
Под трептящата, насичана от еднодневки светлина на уличната лампа Дъглас гледаше с пребеляло лице към картата и я въртеше насам и натам с надежда да открие някакви скрити думи.
— Свършило й се е мастилото.
— Мастилото й никога не се свършва!
Погледна към мистър Блек, който седеше, допиваше си бутилката и ругаеше, без да подозира колко е щастлив, че живее в павилиона. Моля те, боже, зашепна Дъглас, не позволявай да се разочаровам и от павилиона. Достатъчно е, че в истинския свят приятели изчезват, хора се убиват и ги погребват, нека поне този чудесен павилион да си остане такъв, какъвто си е открай време, моля те, много ти се моля…
Дъглас йзведнъж осъзна защо тъй силно бе привличан от павилиона през цялата изминала седмица и особено тази вечер. Защото този павилион представляваше цял един приказен свят, положен там завинаги, свят познат и сигурен, установен, свят без изненади, с неговите лъскави сребърни процепи за монети, с ужасната горила зад стъклото, неспирно пробождана от восъчния герой в опита му да освободи още по-восьчната героиня, и с монотонния плискащ се звук на прожектора, който срещу едно само пени, с глава на индианец задвижваше в мрака под голата електрическа крушка кръглата панорама със злополучните приключения на кийстоунските фантета, сблъскващи се безспирно или готови да се блъснат о влакове, камиони, трамваи, безспирно политащи от вълноломи в океани, но без да се удавят, защото отново се втурваха да се блъскат о влакове, камиони, трамваи и да се хвърлят от същите опасни, мили и познати вълноломи. Светове в световете, това бяха тези спектакли по за едно пени, които ти задвижваш, за да видиш как се повтарят познатите церемонии и заклинания. Доще ли ти се, ето че авиаторите братя Райт се вдигат с вятъра в първия самолет над село Китихоук, Теди Рузвелт разтяга смайващата си усмивка, Сан Франциско се застроява и изгаря, изгаря и се застроява пак, докато има потни пенита да хранят самозадоволяващите се машини.