Дъглас огледа този нощен град, където всеки миг или след миг би могло да се случи какво ли не. Ах, колко малобройни бяха денем, а пък и нощем в този град отворите, в които да пуснеш своето пени, колко малко на брой бяха картите, слагани в твоята длан, за да ги прочетеш, а и като ги прочетеш, колко ли от тях криеха някакъв смисъл? Там, в света на хората, колко пари и време и молитви се пропиляваха така — без нищичко насреща.
А тука, в павилиона на чудесата, можеш да пипнеш мълния — електрическата машина — пипни я, ако можеш, хвърля по тебе светкавици, щипе те, съска и разтопява разтрепераните ти пръсти, докато ти се мъчиш да отделиш една от друга хромираните й дръжки. Удряш с юмрук по една торба и веднага разбираш колко стотици фунта мускулатура има в ръката ти, за да цапардосаш света, когато потрябва. Пипваш ръката на робота и в индианска хватка изливаш своя гняв, а от гнева ти светват половината електрически крушки на таблото, по горния му ръб излизат фойерверки и възвестяват чутовната ти сила.
С две думи, в павилиона, когато извършиш това и това, резултатът е такъв и такъв. И ти излизаш оттам пречистен като от непознат до този час за тебе храм.
А сега? Сега какво?
Врачката още мърдаше, но беше занемяла и вероятно скоро щеше да умре в своя стъклен ковчег. Погледна към мистър Блек, който хъркаше, отрекъл всички светове, дори и своя собствен. Рано или късно нежните машини ще ръждясат от немара, кийстоунските фантета ще замрат завинаги наполовина в езерото, недоуловени и недосмазани от локомотива; братя Райт никога няма да вдигнат отново във въздуха моторното си хвърчило…
— Слушай ме, Том — заяви Дъглас, — налага се да седнем в библиотеката и там да си изясним тази работа.
Запътиха се надолу но улицата, а бялата ненаписана карта минаваше от ръцете на единия в ръцете на другия.
Поседяха вътре в библиотеката, край зелените сенници на лампите, седяха и отвънка на каменния лъв, провесили нозе от гърба му, дълбоко замислени.
— Тоя тип Блек само й крещи и се заканва да я убие.
— Че убива ли се нещо, което никога не е било живо, Дъг?
— Заканва й се на врачката, все едно, че е жива или е била жива, или знам ли го! Крещи й тъй, че тя накрая може и да се е отчаяла. А може и да не се е отчаяла, ами да си е намислила как тайно да ни предупреди, че животът й е в опасност. Със симпатично мастило. Или с лимонов сок, знам ли? Тук има някакво известие, което тя не е искала мистър Блек да види, ако надникне в картата, докато сме в павилиона му. Сетих се! Имам кибрит.
— Е, а защо да ни пише, можеш ли да ми кажеш, а, Дъг?
— Дръж картата. Ха така! — Дъглас драсна клечката и я раздвижи под картата.
— Олеле! Думите не са написани на пръстите ми, Дъглас, махай кибрита!
— Гледай! — викна Дъглас.
Появила се бе тъпичка паяжинена драскулка, която взе да се оформя в спирала от невиждани криволичещи калиграфски букви, черни върху бялото… една дума, две, три думи…
— Картата, картата гори!
Том изрева и я пусна.
— Изгаси я с крак!
Но докато успеят да се изправят и да я стъпчат с крак върху каменния гръбнак на древния лъв, карта се превърна в черна люспа.
— Ах, Дъг, сега никога няма да узнаем какво е пишело там!
Дъглас бе вдигнал черните ситни топли останки в дланта си.
— Напротив, аз видях. Запомних думите.
Пепелта се размърда и зашепна в дланта му.
— Помниш ли в онази комедия с Чарли Чейз миналата пролет, когато оня французин започна да се дави и непрекъснато крещеше нещо на френски, което Чарли Чейз не можеше да разбере. Secours, secours! И после някой преведе на Чарли думите. Той скочи във водата и спаси човека. Е, със собствените си очи аз го видях написано на тази карта. Secours.
— А защо го е написала на френски?
— За да не го разбере мистър Блек, глупчо!
— А не, това си беше обикновен воден знак, който излезе, като опърлихме картата… - Том видя израза на Дъглас и занемя. — Окей, само не почвай. Може да е пишело наистина „съка“ или нещо такова, възможно е. Но имаше и друга думи…
— Пишеше: мадам Таро. Сега вече ми е ясно. Слушай, Том, мадам Таро е истинска, живяла е преди много години, предсказвала е бъдещето. Веднъж и видях снимката в енциклопедията. От цяла Европа се трупали хора, за да им гледа. Е, кажи сега, не ти ли е ясно? Напъни си мозъка и мисли Том, мисли!