— А, не, драги, не е така — притесни се Дъглас. — Разбрал е, че ни е предупредила и че идем да я освободим. Не му се ще да разкрием престъпната му тайна и нищо чудно тази вечер да я унищожи веднъж завинаги.
— А откъде ще знае, след като и ние самите го разбрахме чак като си отидохме оттук?
— Насилил я е да си каже; пуснал е монети в машината; единственото, в което тя не може да излъже, са картите, всичките му там черепи и кокалаци на картите таро. Просто не й е възможно да говори неистини — сигурно му е дала карта с образите на две валета, като две малки деца, разбираш ли? А това сме ние, с палки в ръка, как идваме по улицата.
— За последен път! — надуваше се мистър Блек откъм мрака на павилиона. — Пускам пенито. И за сетен път те питам, дяволите да те вземат! Отговори ми — ще ми донесе ли пари този проклет павилион за игри, или да обявявам фалит? Ах, проклетата му жена; мъдри се тука, риба такава, а пък аз загивам от глад! Давай картата. Тъй! Я да я видя? — Доближи картата до светлината.
— О, божичко! — възкликна шепнешком Дъглас. — Бъди готов.
— Не! — изрева мистър Блек. — Лъжкиня! Лъжкиня! На ти! — Той стовари юмрук по сандъка. Стъклото експлодира във водопад от искрящи звезди и се разсипа в мрака. Врачката остана оголена, изложена на открития въздух, сдържана и спокойна, в очакване на следващия юмрук.
— Не! — втурна се Дъглас през вратата. — Стойте, мистър Блек!
— Стой, Дъг! — викна подире му Том.
При крясъка на Том мистър Блек се извърна. Вдигна ножа над главата си, сякаш да го забие. Дъглас се вцепени. Изведнъж, като изцъкли очи и мигна един-единствен път, мистър Блек се извъртя в пълен кръг и се повали с гръб към пода, ала докато се стовари долу, изминаха сякаш хиляди години, електрическото фенерче изхвръкна от дясната му ръка, а ножът се изхлузи като сребърна риба от лявата.
Том пристъпи и се наведе в мрака над дългото проснато тяло.
— Да не е умрял, Дъг?
— Не е, призля му от предсказанието на мадам Таро. Гледай го, като попарен е. Картите му трябвана са били ужасни.
Човекът на пода дишаше шумно в съня си.
Дъглас събра разпръснатите карти таро и разтреперан, ги мушна в джоба си.
— Хайде, Том, да се пръждосваме оттук, преди да е станало късно.
— Наистина ли смяташ да я отвлечем? Ти си луд!
— Аха, значи искаш да станем съучастници и подстрекатели на едно още по-страшно престъпление! На едно убийство!
— Стига, моля ти се, може ли да се убие една стара, парцалива кукла?!
Дъг обаче не го чуваше. Той се присегна към отворения сандък и тогава, сякаш го беше чакала прекалено отдавна, восъчната врачка Таро изпусна една шумоляща въздишка, наведе се към него и бавно-бавно се отпусна в обятията му.
Градският часовник възвести девет и четиридесет и пет. Луната се бе вдигнала високо и озаряваше небето с топла, но смразяваща светлина. Плочникът лъщеше като тежко сребро, по което минаваше черна сянка. Минаваше Дъглас, прегърнал предмета от кадифе и магически восък, и често спираше да се притули сам-самин в кръглите сенки на трептящите дървеса. Ослушваше се, вперил поглед назад. Отнякъде притича мишка. Иззад ъгъла се подаде Том и се закова до него.
— Дъг, нарочно се забавих. Останах да видя дали мистър Блек, така де… но той се размърда… и взе да ругае… Ах, Дъг, ако те пипне с тая негова кукла! Какво ще кажат нашите? Че сме крадци!
— Тихо!
Ослушаха се в лунната река на улицата зад тях.
— Да знаеш, Том, позволявам ти да ми помогнеш да я спасим, но само ако спреш да я наричаш „кукла“, ако не викаш толкова и ако не се влачиш подире ми като утрепан.
— Дадено, ще помогна! — Том я прихвана от другата страна. — Ха, че тя била лека!
— Била е още млада, когато Наполеон… — Дъглас замълча. — Старите хора са по-тежки — по това познавам.
— Но защо? Само ми обясни защо е цялото това тичане за нея, Дъг. Защо?
Защо ли? Дъглас премигна и се спря. Събитията се бяха развили с такава бързина, той тъй се бе увлякъл и кръвта му дотолкова се беше разбушувала, че отдавна вече беше забравил защо. Едва сега, като вървяха по тротоара, а сенките падаха като черни пеперуди по клепачите им и откъм ръцете им се носеше спарена миризма на прашен восък, едва сега той намери време да се размисли за причината и да заговори за това бавно, с глас замечтан, като лунната светлина.
— Преди няколко седмици, Том, открих, че съм жив. Боже, колко се зарадвах. А после, преди няколко дни в киното, осъзнах, че един ден ще трябва да умра. Дотогава не се бях сещал за това. И внезапни си го представих така: Младежкото дружество се закрива завинаги — край на летните лагери и веселби; училището се закрива навеки — а училището не е нещо чак толкова ужасно, колкото разправяме; прасковите край града изсъхват, дерето го запълват и никъде вече няма място за нашите игри, а пък аз лягам от тежка болест, пада черен мрак… И се уплаших. Не знам, объркан съм; затова ето какво искам да направя: да помогна на мадам Таро. Ще я скрия за няколко седмици или месеци, докато се оправя с магическите книги в библиотеката и разбера как се развалят магии, за да я освободя от този восък и пак да си тръгне по белия свят подир всичките изживени мъки. А тя от благодарност ще ми хвърли едни рисувани карти с нейните си дяволи, чаши, мечове и кости и ще ми каже — кои помийни ями да заобикалям, за да не падна вътре, и кой четвъртък следобед да си оставам в леглото за по-сигурно. И ще живея вечно или ужасно дълго.