— Как е възможно да вярваш на тия измишльотини!
— Ей така — почти си вярвам. Внимавай сега, ето го дерето. Ще пресечем покрай боклукчийската яма и…
Том спря. Спрял го беше Дъглас. Момчетата не се извърнаха, но ясно чуваха стъпките, които бухаха тежко подире им, всяка стъпка подобна на изстрел, подаден откъм дъното на сухото езеро наблизо. Някой крещеше и ругаеше.
— Том, оставил си се да те проследи!
Както тичаха напред, нечия гигантска ръка се присегаа, разбута ги настрани и сред тях изникна мистър Блек, който пердашеше наляво и надясно, и момчетата, проснати разревани на тревата, видяха как се развихря лудият гняв на този човек, как надалече пръскат слюнките през зейналата му уста и острите зъби. Държеше врачката за врата в едната ръка и гледаше към момчетата с огнен поглед.
— Това тука е мое! Ще правя с него, каквото си ща! Кои ви позволи да ми я крадете? Тя е крива за всичките ми беди — за беднотията ми, за работата, за всичко. Ей това заслужава!
— Не! — изрева Дъглас.
Като мощен железен катапулт огромните ръце запратиха врачката кьм небето, крехкото тяло се разпери, завъртя се на фона на звездите и се понесе надолу, сподиряно от гневни клетви и фучене, стовари се в боклукчийската яма и там се затъркаля, повличайки подире си цели преспи от боклуци, пепел и прахоляк.
— Не! — проплака Дъглас, седнал на края и вгледан надолу. — Не!
Едрият мъж се възправи на хребета на хълма, задъхан от гняв.
— Ти да благодариш, че тебе не те джаснах там, разбра ли?
И си тръгна, залитайки, падна веднъж, стана, взе да си говори сам, да се кикоти, сетне започна да кълне и накрая си отиде.
Дъглас седеше на ръба на дерето и плачеше! Мина много време, докато си избърше сълзите. Погледна към Том.
— Том, знаеш ли, че е късно? Татко вече е тръгнал да ни търси. Отдавна трябваше да сме си у дома. Тичай по улица „Уошингтън“, вземи татко и го доведи тука.
— Да не си решил да слизаш в дерето?
— Тя сега вече е градска собственост — щом е на бунището, никому не е притрябвала, дори и на мистър Блек. Кажи на татко за какво го водиш тука и че не трябва да го видят, като се връща в къщи с нея и мене. Аз ще я пренеса по задния път и никой няма да разбере.
— Ама за какво ти с пък на тебе — всичките й машинарии са изпочупени.
— А можем ли да я оставим на дъждовете, можем ли, кажи, Том?
— Ясно.
Том тръгна бавно.
Дъглас се спусна по склона, през купищата сгурия, стари хартии и празни консервени кутии. По средата спря и се ослуша. Вгледа се в многоцветния здрач надолу по стръмнината.
— Мадам Таро? — тихичко пошушна той. — Там ли сте, мадам Таро?
В огряното от луната дъно на дерето му се привидя, че бялата й восъчна ръка се помръдва. Вятърът носеше лист бяла хартия. Дъглас обаче се запъти нататък…
Градският часовник възнести полунощ; Светлините в почти всички околни къщи бяха изгасени. В гаража-работилница двете момчета и мъжът стояха и гледаха към врачката, която седеше нагласена и спокойна в стар плетен стол край покрита с мушама масичка за карти, а върху масичката, разперени във фантастични ветрила от клоуни, папи, кардинали, черепи и кости, слънца и комети, лежаха картите таро, пазени от нейната восъчна длан. Говореше баща им: — …го зная какво е. На времето, когато бях момче и циркът си тръгнеше от града, хуквах да обирам всички стари афиши. Сетне се хванах да развъждам зайци и се запалих по фокусничество. На тавана измислях фокуси, но накрая все не ми излизаха. — Кимна към врачката. — О, спомням си как преди трийсет години тя ми предсказа бъдещето. Е, хайде, момчета, почистете я хубаво и после лягайте. А в събога ще й сковем специален сандък. — Баща им тръгна към вратата на гаража, но се спря, когато Дъглас развълнувано се обади: