— Татко. Благодаря. Благодаря, че дойде с мен дотука. Благодаря.
— О, чудо голямо! — махна с ръка баща им и изчезна.
Двете момчета, останали насаме с вещицата, се спогледаха.
— Ама как знаменито само я пренесохме — направо по средата на главната улица, четиримата, ти, аз, татко и врачката! Страхотен е татко, няма друг като него!
— Утре отивам и направо купувам останалите машинарии - от мистър Блек — каза Дъглас. - Вместо да ги изхвърля на боклука, ще си прибере десет долара.
— Ами да, разбира се — Том погледна старицата в плетения стол. — Също като жива е. Какво ли може да има в нея?
— Малки, тънички пилешки коетици. Единственото, останало от мадам Таро, след като оня Наполеон…
— А машинарии няма ли? Слушай, хайде да я разпорим и да видим!
— И на това ще му дойде времето. Том.
— Кога?
— Ами след година, след две — каго стана четиринадесет-петнадесетгодишен, тогава може да го направим. Сега ме интересува единствено това, че си е при мене. А утре се хващам със заклинанията, за да я освободя завинаги от тази магия. Някоя нощ ще се чуе, че една непозната млада италианка в лятна рокля е минала през центъра, купила си е билет за Изтока, народът я е изпратил на гарата, дочакали са да тръгне влакът и сетне всички ще се надпреварват да разправят каква хубавица била. Чуеш ли нещо такова, Том — а ти знаеш как ся разнасят новините, особено като не са разбрали нито откъде е, нито накъде е тръгнала, — та чуеш ли това, ще разбереш, че съм успял да разтуря магията и да я освободя. И тогава, както ти казах, след година-две, в същата вечер, когато влакът ще я отнася оттук, ще настъпи часът да срежем восъка. След като нея вече няма да я има, тогава ти разрешавам да откриеш вътре единствено колелца, зъбци и пружини. Разбра ли?
Дъглас взе ръката на врачката и започна да я движи над картите — по танца на живота, над разлюлените във веселие мъртвешки кости, по фаталните дати и съдбоносните дни, по орисиите и щуротиите, тя почукваше, докосваше, мърмореше и движеше пръстите с похабените нокти. Лицето й бе наклонено от някакво тайнствено равновесие и извърнато към момчетата, а очите й блестяха ярко и втренчено в светлината на голата електрическа крушка.
— Искаш ли да ти предскаже бъдещето, Том? - тихо запита Дъглас.
— Искам.
Из надипления ръкав на врачката се хлъзна карта.
— Видя ли, Там? Скрила си я е и сега ни я подхвърля! — Дъглас вдигна картата към светлината. — Празна е. През нощта ще я поставя в кибритена кутия с химикали. Утре отваряме кутийката и прочитаме съобщението!
— Какво ли ще пише?
Дъглас стисна очи, да различи думите по-ясно.
— Ще пише така: „Сърдечна благодарност от вашата покорна слугиня и длъжница, приятелката ви мадам Флористан Мариана Таро, хиромантка, душелечителка й прорицателка на съдби и злощастия.“
Том се закиска и блъсна брат си по рамото.
— Давай нататък, Дъг, и още какво, какво още?
— Чакай да видя.
…А, да: „Хей, трала-ла …смей се и танцувай… от смърт не се страхувай, танцувай до насита, и си припявай хей, трала-ла!“ И по-нататък: „Том и Дъглас Споулдинг, всичко, каквото си пожелаете през своя живот, ще го получите. И ще пише, че ще живеем вечно, ти и аз, Том, Ще живеем вечно…“
— И всичките тези неща — само върху една карта ли?
— Всичките, всяка думичка, Том.
Свели глави под светлината на електрическата крушка, двете момчета и врачката се взираха в красивата, но празна бяла карта и блесналите им очи разчитаха всички умело прикрити думи, които скоро щяха да изплуват из бледото забвение.
— Хей — обади се Том шепнешком.
И Дъглас отекна с развълнуван глас:
— Хей…
В жаркия следобед гласът долиташе монотонно и далечно изпод наточените зелени дървета.
— …девет, десет, единайсет, дванайсет… Дъглас едва се влачеше през поляната.
— Ей, Тсм, какво броиш?
— … тринайсет, четиринайсет, млъкни, шестнайсет, седемнайсет цикади, осемнайсет, деветнайсет!…
— Цикади ли?
— Ох, дявол да те вземе! — Том ококори очи. — Дявол, дявол, дявол!
— Не викай толкова, ще те чуят как кълнеш.
— Дявол, дявол, дяволът е същество, не е клетва! — кресна Том. — Сега трябва да почвам пак отначало. - Броях колко пъти се обажда цикадата в петнайсет секунди. — Измъкна евтиния си часовник. — Преброяваш, сетне прибавяш трийсет и девет и знаеш каква е температурата в момента. — Той замижа с едното око, с другото погледна часовника, наклони глава на една страна и зашепна отново: — Едно, две, три!…
Дъглас бавно извърна глава и се ослуша. Някъде в пламналото, нажежено до бяло небе дрънчеше дебела медна жица. Пронизителните металически вибрации като заради от небесно електричество сякаш капеха от замаяните дървета и поразяваха всичко живо.