— Седем — броеше Том. — Осем.
Бавно Дъглас изкачи стъпалата към верандата. Взря се, невиждащ в мрака на преддверието, сетне бавно се върна на верандата и изнемощяло викна на Том:
— Ей, Том, чуваш ли ме?
— Чувам те — трийсет, трийсет и едно! Махай се! Две, три, трийсет и четири!
— Спри да броиш, защото вътре оня термометър показва осемдесет и седем и още се покачва без помощта на твоите кациди.
— Цикади! Трийсет и девет, четиридесет! А не кациди! Четиридесет и две!
— Осемдесет и седем градуса е, помислих, че те интересува.
— Четиридесет и пет, това е вътре, а не вънка! Петдесет и три плюс трийсет и девет прави деветдесет и два градуса!
— Кой го каза?
— Аз го казвам! Не е осемдесет и седем по Фаренхайт! А деветдесет и два по Споулдинг!
— Казваш го ти а кой друг?
Том скочи и застана поруменял, загледан в слънцето:
— Аз и цикадите, ето кой! Аз и цикадите! Повече сме от тебе! Деветдесет и два, деветдесет и два, деветдесет и два градуса по Споулдинг, ясно ли е?
И двамата се загледаха към безмилостното безоблачно небе, като фотообектив, който се е повредил и се взира втренчено, без бленла, в един бездиханен и покосен град, облян в предсмъртна гореща пот.
Дъглас замижа и видя как отвътре, по розовите му прозрачни клепачи скачат две идиотски слънца.
— Едно… две… три…
Дъглас усети как устните му се мърдат.
- …четири… пет… шест.
Този път цикадите засвириха още по-бързо.
От пладне до залез, от среднощ до изгрев един мъж, един кон и един фургон бяха неизменно пред очите или край домовете на двадесет и шестте хиляди, триста четиридесет и петима жители на Грийн таун, Илинойс.
По средата на деня, без никакво видимо обяснение, децата спираха игрите и обявяваха:
— Иде мистър Джоунъс!
— Идва Нед!
— Иде фургонът!
Възрастните поглеждаха на север, и на юг, на изток и на запад, ала не виждаха нито мъжа, наречен Джоунъс, нито коня на име Нед, нито пък покрития фургон Конистоуга, от ония, с които на времето първите заселници са се друсали из прерията, за да я завладяват.
Но имаш ли слух като на куче и наостриш ли уши, тогава ще чуеш на цели мили оттук как някой пее като равин в пустиня и като мюезин от минаре. Гласът на мистър Джоунъс всякога го изпреварваше и оставяше на хората по половин, дори и по час, да се подготвят за него. Затова когато се появеше, бордюрите на тротоарите бяха обкичени с дечурлиги, като на някакъв парад.
И тъй, ето го фургона, а на високата му капра, под избелелия червеникав сенник, хванал юздите като водни струи в нежните си ръце, се поклаща мистър Джоунъс с песен на уста.
Вехтории! Вехтории!
Ах, какви ти вехтории?!
Вехтории! Вехтории!
Не, не са туй вехтории!
Залъгалки, закачалки!
Стари дрехи и сандалки!
Шарении, дреболии!
Най-различни джунджурии!
И все пак са вехтории!
Вехтории?
Не. Какви ти вехтории!
Всеки, който бе чувал съчинените от самия него песнички, знаеше, че мистър Джоунъс не е обикновен вехтошар. По външен вид приличаше на вехтошар с парцаливите си зеленикави кадифени панталони и филцовата шапка, обкичена със стари значки от предизборни кампании за президенти. Но в друго беше съвсем необикновен: той обикаляше града не само денем; често ги виждаха — него и неговия кон — да се носят по лунните улици, да се завъртяват по веднъж, че и по два пъти край островите от къщи, където живееха всички ония, които той познаваше открай време. А във фургона мъкнеше неща, които бе събирал оттук-оттам и беше носил ден, седмица, понякога година, докато някой ги пожелаеше или пък потрябваха някому. Достатъчно бе да му кажеш: „Искам този часовник“, или: „Ще взема този матрак“. Джоунъс подаваше предмета, отказваше парите и си отиваше, вглъбен над думите за някоя нова песничка.
Неведнъж той бе единственият буден в целия Грийн таун, Илинойс, в три през нощта. Тъй че хора със силно главоболие, съзирайки го да пристъпя бавно по улицата край озарения от луната кон, изтичваха да го запитат дали случайно няма аспирин, и той им даваше. Помагал бе при раждането на много бебета в четири сутринта и тогава чак забелязваха колко невероятно чисти са ръцете и ноктите му — ръце на богаташ, който води друг, свой живот някъде — но къде, никой не можеше да отгадае. Понякога откарваше закъснелите за работа в центъра на града, друг път, когато някой страдаше от безсъние, мистър Джоунъс пристъпяше към верандата, подаваше му пура и сядаше с него да бъбрят и да пушат до развиделяване.
Който и да беше, какъвто и да беше и колкото различен от другите да беше, той не беше луд. Често бе обяснявал как дълги години въртял търговия в Чикаго, но тъй се изморил, че намислил да потърси по-различен начин да доживее живота си. Ненавиждал църквите, макар да уважавал тяхното верую, и поради това, че имал склонност да проповядва и да предава знания, купил коня и фургона и решил да прекара остатъка от своя живот, като помага на едната половина на града да се сдобие с онова, което другата половина е изхвърлила от употреба. Гледаше на себе си като на някакъв процес, нещо като осмоза, която улеснява кръговрата на различите култури в очертанията на града. Не можеше да търпи прахосничеството, защото му беше добре известно, че ненужното за един е безценно за другиго.