Затова възрастните, но най-вече децата се катереха да тършуват из огромните купчини от съкровища с задната част на фургона.
— Искам да запомните едно — обясняваше им мистър Джоунъс. — Вземайте всичко, каквото поискате, при условие, че наистина го желаете. Ето как ще разберете. Попитайте се: „Искам ли това нещо от цялото си сърце? Бих ли могъл да преживея този ден без него?“ И ако усетите, че без него до залез слънце ще сте се повалили мъртви, грабвате скъпоценното нещо и си го отнасяте с вас. За мен е радост да ви дам всичко, каквото желаете.
И децата се ровеха из огромните купчини от стари ръкописи и брокати, рула от тапети и мраморни пепелници, жилетки и кънки, тежки тапицирани столове, малки масички и кристални канделабри. Известно време долиташе само шепот, трополене и дрънчене. Мистър Джоунъс стоеше и сладко пуфкаше с лулата, ала децата знаеха, че ги наблюдава. Понякога ръцете им посягаха ту към кутия с шах, ту към броеница, ту към стар стол, но докосвайки го, те вдигаха очи и срещаха очите на мистър Джоунъс с изписания в тях въпрос. Отдръпваха ръце и продължаваха да ровят. Докато накрая всяко дете слагаше ръка върху един-единствен предмет и я заковаваше там. Те пак вдигаха очи и този път лицата им сияеха така, че мистър Джоунъс прихваше от смях. Той засенчваше очи с ръка, да се предпази сякаш от ослепителния блясък на лицата им. Закриваше за миг очи. Стореше ли това, дечурлигата викваха в благодарен хор, грабваха кънките, глинените плочки, безценните съкровища, прехвърляха се през ритлите на фургона и хукваха.
Миг след това децата се връщахо обратно, стиснали в ръка по нещо свое — кукла или игра, на която са се наиграли, играчки, изгубили своята прелест, тъй както от дъвката се изсмуква ароматът, и сега им е дошло времето да се прехвърлят в друга някоя част на града, където, видени за пръв път, те щяха да се съживят и да съживят другите. Тези разменни предмети биваха прехвърляни стеснително над ритлите на фургона сред невидимите съкровища и тогава фургонът поемаше нататък, слънцето искреше от големите оси на слънчогледовите му колела, а мистър Джоунъс запяваше отново:
докато се скриеше от погледа, и единствено кучетата, които плъхтяха в сенките на дърветата, продължаваха да чуват песента на равина в пустинята и да махат с опашки…
Още по-тихичко:
Далечен шепот:
Тишина.
И кучетата се унасяха в сън.
През цялата нощ по тротоарите бродеха прашни привидения — жежкият вятър ги подбираше, превърташе ги във въздуха, а сетне ги отпускаше леко и те се настилаха по тревите и цветята. Дърветата, заклатени от стъпките на среднощни минувачи, сипеха надолу преспи от прахоляк. От полунощ нататък сякаш вулкан отвъд града бе започнал да пръска наоколо нажежена жарава и да облъхна с нея неспокойните нощни пазачи и раздразнителните псета. До към три сутринта всеки дом се беше превърнал в напечен таван, който, самозапалил се, е започнал да тлее.
На развиделяване нещата смениха агрегатните си състояния. Въздухът се разливаше безшумно като вода от горещ извор. Езерото се бе превърнало в огромен облак от пара, полегнал неподвижен и дълбок над долини от пясък и риби, които се печеха под прозрачните му повесма. Катранът по уличните настилки беше като петмез, червените тухли като пиринч и злато, върховете на покривите бяха украсени с бронз. Жиците с високо напрежение представдяваха хванати светкавици, те пущаха искри и висяха като заплаха над безсънните къщи.
Цикадите пееха все по-пронизително и по-високо.
Слънцето не изгря, то просто преля.
В спалнята, с лице подуто от потните капки, Дъглас се разтопяваше в своето легло.
— Олеле! — възкликна Том, влизайки в стаята. — Хайде, Дъг. Днеска цял ден ще киснем в реката.