Дъглас издишваше. Дъглас си поемаше дъх. Потта се оттичаше на струйки по врата му.
— Ей, Дъг, буден ли си?
Откъм леглото му кимнаха едвам.
— Не ти е добре, нали? Ужас — днеска къщата направо ще пламне. — Том сложи ръка на челото на Дъглас. Сякаш я бе допрял до нажежена колело на печка. Стреснат, дръпна ръка. Извърна се и слезе долу.
— Мамо — каза Том, — Дъглас е много болен.
Майка му, както изваждаше яйцата от ледника спря, по лицето й се изписа тревога, остави ги обратно и тръгна нагоре подир Том.
Дъглас не се бе помръднал.
Цикадите сега пищяха.
По пладне, забързан тъй, сякаш слънцето го е погнало, за да го сплеска на земята, докторът спря пред вратата задъхан, с вече изморени очи и подаде чантата си на Том.
В един часа докторът излезе от вратата, ката клатеше тревожно глана. Том и майка му стояха зад мрежестата врата, а докторът им говореше тихо и все повтаряше: не можел да каже, нищо не мозел да каже. Той наложи панамената си шапка, погледна как слънцето изприщва и прегаря листата на дърветата, поколеба се, сякаш се готвеше да скочи в катрана на пъкъла, и хукна към колата си. Ауспухът на автомобила изхвърли голям димен облам, който остана в горещия въздух цели пет минути след като докторът беше изчезнал.
Том взе брадвичката за лед от кухнята, натроши един фунт лед и го отнесе горе. Майка им седеше на леглото, а тишината в стаята се нарушаваше единствено от Дъглас, който вдъхваше пара и издишваше жарава. Наслагаха леда в кърпи по лицето и около тялото му. Спуснаха пердетата и стаята заприлича на пещера. Останаха до два часа и все носеха лед. После отново пипнаха челото на Дъглас, и то беше като лампа, горяла цяла нощ. След докосването човек поглеждаше пръстите си, да види не са ли обгорени до костта.
Майка им понечи да каже нещо, но цикадите пищяха така пронизително, че от тавана се ръсеше прахоляк.
Сред жар и слепота Дъглас лежеше и слушаше как уморено се хлъзга буталото на сърцето и движи замътената кръв в ръцете и нозете му.
Устните му бяха набъбнали и не искаха да се помръднат. Мисълта му беше мудна и прищракваше едва — туп, както песъчинките в пясъчен часовнщ се отронват бавно, една по една. Туп. Туп.
По лъскавия стоманен завой на релсите се люшна трамвай, изтласка пръхкава вълна от съскащи искри, а екливият му звънец чукна десет хиляди пъти, докато накрая се сля с песента на цикадите. Мистър Тридън му махна дружелюбно. Трамваят влетя покрай един завой като същинска канонада и се стопи. Мистър Тридън!
Туп, Отрони се песъчинка. Туп.
— Пуф-паф, пуф-паф! Ту-ту-у-у!
На върха на покрива едно момче изсвири, дръпвайки невидима влакова свирка, а сетне се вкамени в статуя. „Джон! Джон Хъф, ти ли си бил! Мразя те, Джон! Джон, ние сме другари! Не те мразя, не!“
Джон полетя надолу по брястовия коридор ката някой, който пада в сенчест кладенец, и се стопи в далечината.
Туп. Джон Хъф. Туп. Песъчинките се отронваха. Туп. Джон…
Дъглас извъртя глава, разби я о бялата, бяла, ужасно бяла възглавница.
Госпожите в Зелената машина се хлъзнаха край него под звуците на черен тюленов лай, ръцете им му махнаха като криле на бял гълъб. Потънаха в дълбоките води на ливадата, а ръкавиците им все още му махаха, докато тревата се сключваше върху им…
Мис Фърн! Мис Робърта!
Туп… Туп…
Изведнъж от някакъв прозорец отсреща се показа полковник Фрийли с лице като циферблат, по улицата се понесе прахоляк, вдигнат от безбройни бизони. Полковник Фрийли подскочи и изтрака, устата му зейна, отвътре изхвръкна някаква пружина и се заклати във въздуха вместо език. Той се отпусна като марионетка върху перваза, но едната му ръка продължи да се маха.
По улицата премина мистър Ауфман в нещо, което беше ярко и беше едновременно като трамвай и като електрически автомобил; то изпущаше огромни облаци от дим и заслепяваше очите като слънце. „Вие ли го изобретихте, мистър Ауфман? — викна му Дъглас. — Успяхте ли накрая да построите Машина за щастие?“
Но изведнъж видя, че машината е без дъно. Мистър Ауфман тичаше по улицата и мъкнеше цялата тази невероятно тежка рамка на раменете си. „Ето го Щастието, Дъг, това е Щастието!“ И той се скри по дирите на трамвая, на Джон Хъф и на дамите, с ръце като криле на гълъб.
Отгоре, откъм покрива, долита чукане. Чук-чук — прас! Тишина. Чук-чук — прас! Пирон и чук. Чук и пирон. Птичи хор. И една старица, която пее с пресеклив, но развълнуван глас:
„Бабо! Прабабо!“ Чук, лекичко — прас. Чук, лекичко — прас.