Това май че са птичките, които литват, а сетне леко тропват с крачка по покрива, литват и сетне стъпват по него. Тупа-тупа. Чук-чук. Пиу. Леко.
Дъглас вдъхна и сетне изпусна въздуха изведнъж, със стенание.
Не чу когато майка му се втурна в стаята.
Една муха, като жив огън от цигара, се удари о безчувствената му ръка, зажужа, сетне отлетя.
Четири следобед. Мухи капят мъртви по плочниците. Кучетата са мокри парцали в колибките си. Сенките са се скупчили като овце под клоните. Магазините в центъра са затворени и заключени. Брегът на езерото е пуст. Езерото гъмжи от народ, до шия в топлата, но благодатна вода.
Четири и четвърт. По тухлените улици на, града преминава вехтошарският фургон, на капрата му пее мистър Джоунъс.
Том, избягал от дома, за да не гледа безнадеждното измъчено лице на Дъглас, се бе запътил бавно надолу към клуба, когато фургонът спря до него.
Здравейте, мистър Джоунъс.
Здравей, Том.
Том и мистър Джоунъс бяха сами на улицата, във фургона имаше купища от чудесни вехтории, но никой не поглеждаше нататък. Мистър Джоунъс не каза нищо, запали лула и запуши, като поклащаше глава, сякаш знаеше, преди още да е чул, че нещо не е в ред.
— Какво има, Том? — запита накрая той.
— Брат ми — каза Том — Дъглас не е добре.
Мистър Джоунъс, погледна към дома им.
— Много е болен — каза Том. — Издъхва!
— О, не, това не може да бъде — възкликна мистър Джоунъс и огледа околния, много истински свят, където в този кротък ден не се виждаше нищо, което поне мъничко да напомняше за смъртта.
— Издъхва — повторя Том. — А докторът не може да познае какво му е. Разправя, че било от жегата. От нищо друго, само от жегата. Това възможно ли е, мистър Джоунъс? Може ли жегата да убие човека, дори и в тъмна стая?
— Виж ти — възкликна мистър Джоунъс и замълча.
Защото Том се беше разплакал.
— А пък аз мисля, че го мразя… това си мислех… нали вечно се караме… И сега… сега… Ох, мистър Джоунъс, дали…
— Дали какво, моето момче?
— Дали във вашия фургон там няма нещичко, което да помогне? Нещо, което да взема, да му го занеса и да го излекувам?
Том пак се разхълца.
Мистър Джоунъс измъкна голямата си червена носна кърпа и му я подаде. Том избърса носа и лицето си с кърпата.
— Отвратително лято — рече Том. — Какво ли не му се случи на горкия Дъглас.
— Я ми разкажи — подкани го вехтошарят.
— Добре — Том си пое дълбоко дъх, защото продължаваше да хълца. — Първо, загуби си най-първия приятел, чудо момче. На това отгоре някой му открадна бейзболната ръкавица, за нея беше дал цял долар и деветдесет и пет. Сетне стана оная идиотска сделка с Чарли Удман — той му даде старинните си камъчета и сбирката си от раковини, а взе глинена статуетка на Тарзан, от ония, дето се печелят срещу купончета от макарони. Изпусна статуетката на тротоара на другия ден, след като я взе!
— Брей, че беля! — възкликна вехтошарят и наистина си представи парчетиите, разпръснати върху цимента.
— Сетне за рождения си ден вместо книгата с фокуси, за която си мечтаеше, получи някаква си риза и едни панталони. Само това му стигаше, да му утрепе цялото лято.
— Понякога родителите забравят какво е било — въздъхна мистър Джоунъс.
— Така е — потвърди Том и продължи тихичко: — После взе, че забрави през нощта на влагата истинските старинни окови от Лондонската кула и те ръждясаха. А най-лошото стана, когато аз израснах с цял един инч и сега съм почти колкото него.
— Това ли е всичко? — кротко запита вехтошарят.
— А, мога да се сетя за още двайсет неща, все такива ужасни, че и по-страшни. В някои лета всичко върви наопаки. Сбирката му от комикси я изядоха някакви буболечки, а новите му гуменки пък плесенясаха, и все такива работи, откакто е свършило училището, че досега.
— Спомням си и аз години като тази — потвърди вехтошарят.
Той вдигна поглед, към небето и видя там всичките онези лета.
— Сега вече знаете, мистър Джоунъс. Това е. Затова сега умира…
Той млъкна и погледна встрани.
— Ще трябва да помисля — каза мистър Джоунъс.
— Можете ли да му помогнете, мистър Джоунъс? Можете ли?
Мистър Джоунъс се взря навътре в големия си стар фургон и поклати отрицателно глава. Сега, огряно от слънцето, лицето му изглеждаше изморено и той бе започнал да се поти. Огледа купищата вази, олющените абажури, мраморните нимфи и сатири от зеленясала мед. Въздъхна. Извърна се, хвана юздите и леко ги разклати.
— Виж какво, Том — рече той, — ще се видим по-късно. Трябва да си помисля. Ще се поогледам ище се върна след вечеря. А дори и тогава, знам ли? Дотогава… — Присегна се и измъкна пръчка с японски пеещи кристали. — Закачи тава горе на прозореца му. Звънтят чудесно и разхладително, като се разклатят от вятъра!