Защото миналогодишните бяха вътрешно мъртви. Чудесни бяха, когато ги подноси миналата година. Но в края на лятото, в края на всяко лято ти разбираш, става ти ясно, че с тях вече не можеш да прескачаш реки, дървета и къщи, че вече са мъртви. А сега започваше ново лято и той усещаше, че този път, с тези нови гуменки, ще може да прави всичко, всичко…
Изкачиха стълбите пред дома им.
— Започни да си събираш пари — посъветва го баща му — и след пет-шест седмици…
Дотогава лятото ще свърши!
Когато загасиха лампата и Том заспа, Дъглас се взря в нозете си, долу там, в края на леглото, озарени от лунната светлина, освободени от тежките железни обувки, облекчени от големите зимни топузи.
— Убедителни причини, трябва да измисля причини, за да поискам гуменките…
Като например, че по хълмовете край града е пълно с негови другари, които подлудяват кравите, които са същински барометри за атмосферните промени, препичат се на слънце и се обелват като календари всеки ден, за да поемат ново слънце. Да ги настигнеш, самият ти ще трябва да си по-бърз от катерица и лисица. А пък градът гъмжи от врагове, раздразнени от жегата, злопаметни за всяко зимно скарване и всякоя обида. Намери си приятел, закопай враговете! Това бе мотото на фирмата „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“. Нима светът ти се изплъзва? Нима не можеш да го стигнеш? Желаеш ли да си нащрек, да бъдеш всякога нащрек? Купи си Лекокрилки! Лекокрилки!
Дъглас вдигна касичката си и чу как тихо прозвъняват монетите в нея.
Искаш ли нещо, рече си той, ще трябва сам да си го осигуриш. Затова, докато още е нощ, дай да потърсим пътечката през гората…
В центъра на града витрините на магазините започнаха да гаснат една след друга. В прозореца духна вятър. Сякаш река се стичаше надолу и нозете му искаха да се спуснат с течението.
В съня си чуваше как един заек тича, тича, тича в дълбоката топла трева.
Старият мистър Сандерсън премина през обущарския си салон, както собственик на зоологически магазин се движи през помещение, в което има клетки с животни от целия свят, и докосва всяко, когато преминава. Мистър Сандерсън прекарва ръка по обувките на витрината и за него някои бяха като котки, а други като кучета; пипваше всеки чифт грижливо, ту оправяше някоя връзка, ту изтегляше някой език. А сетне застана по средата на килима и се огледа, кимайки е глава.
Разнесе се тътен на приближаваща гръмотевица. — Миг преди това вратата към „Обущарския салон на Сандерсън“ беше пуста. В следващия миг пред нея се мъдреше Дъглас Споулдинг, загледан в кожените си обувки, сякаш тези тежки предмети бяха залепнали за цимента. Гръмотевицата секна, щом той спря. После мъчително бавно, вперил очи в парите в стиснатия си юмрук, Дъглас се отмести от светналото слънце на съботното пладне. Внимателно подреди купчинките от стотинки на тезгяха — също като играч на шах, който се чуди дали новият ход ще го прослави, или ще го погуби.
— Не казвай нито дума! — заповяда мистър Сандерсън.
Дъглас се вцепени.
— Първо, зная точно какво искаш да купиш — започна мистър Сандерсън. — Второ, всеки следобед те виждам пред моята витрина; мислиш, че не виждам ли? Грешиш. Трето, за да го изразим с всичките му думи, ти искаш кремавите „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“: ментол за твоите нозе! Четвърто — искаш ги на изплащане.
— Не! — възкликна Дъглас запъхтян, сякаш цяла нощ бе тичал насън. — Ще ви предложа нещо по-хубаво от изплащането! — задъха се той. — Но преди да ви го кажа, мистър Сандерсън, ще ви помоля за нещо. Опитайте да си припомните, кога за последен път сте носили Лекокрилки? Хайде, спомнете си, сър!
Лицето на мистър Сандерсън помръкна. — Ами-и-и преди десет, двадесет, кажи-речи, преди трийсет години. Защо?…
— Мистър Сандерсън, не смятате ли, че сте длъжен заради вашите клиенти да обуете гуменките, които им продавате, да си ги сложите поне за пет минути, за да усетите как лягат на крака? Когато не общува с тях по-често, човек загубва чувство за нещата. Собственикът на магазинчето за пури пуши пури, нали? Сладкарят сам си опитва сладкишите. Така че…
— Ти сигурно си забелязал — прекъсна го старият човек, — че аз също нося обувки.
— Обувки, но не гуменки! Как се продават гуменки, без да се хвалят, а как се хвалят, без да се познават?
Мистър Сандерсън отстъпи две-три стъпки от разпаления малчуган, потривайки брадичка.
— Ами…
— Мистър Сандерсън — горещеше се Дъглас, — да се споразумеем: вие ще ми продадете нещо, и аз от своя страна ще ви продам нещо не по-малоценно.
— Не може ли да ти продам гуменките, без да трябва да ги обувам? — запита старият.