Том стана, стиснал в ръка пеещите кристали, а фургонът отмина нататък. Вдигна кристалите нагоре, но нямаше вятър и те не се помръднаха. Не можеха да издадат ни един звук.
Седем часът. Градът представляваше огромно огнище, над което трептяха горещите вълни, прииждащи откъм запад. Сенки с цвят на изгорели въглени играеха пред всеки дом, под всяко дърво. Под тях крачеше един червенокос човек. Том, виждайки го осветен от умиращото, но свирепо слънце, съзря една главня, която гордо се носеше напред, съзря една огнена лисица — съзря дявола да се разхожда в своите владения.
В седем и половина мисиз Споулдинг излезе от задната врата да изхвърли динените кори в кофата за боклук и забеляза там мистър Джоунъс.
— Как е момчето? — запита мистър Джоунъс.
Мисиз Споулдинг остана като закована, отговорът трептеше на безмълвните й устни.
— Бих ли могъл да го видя? — запита мистър Джоунъс.
Тя все още стоеше безмълвна.
— Аз съм приятел на момчето — обясни мистърДжоунъс. — Виждам го всеки божи ден, откакто е проходило. Нося му нещо във фургона.
— Той не е … — Тя искаше да каже „в съзнание“, но каза — буден. — Той не е буден, мистърДжоунъс. Докторът не позволява да го безпокоим. О, как да разберем какво му е?!
— Макар да не е „буден“ — настоя мистър Джоунъс, — бих искал да му поприказвам. Понякога нещата, които чуваме в съня си, са по-важни, човек слуша по-ваимателно, разбира по-добре.
— Съжалявам, мистър Джоунъс, но не смея да ви пусна. — Мисиз Споулдинг се хвана за дръжката на мрежестата врата и се опря на нея. — Благодаря. Благодаря ви все пак, че дойдохте.
— Няма нищо, госпожо — отвърна мистър Джоунъс.
Но не помръдна. Остана там, загледан към прозореца. Мисиз Споулдинг си влезе и затвори мрежестата врата.
Горе в леглото си Дъглас дишаше.
Звукът напомняше на остър нож, бавно вкарван и изкарван от ножницата.
В осем часа докторът дойде и пак си отиде, като поклащаше глава, хвърлил сакото, развързал си връзката, с вид на човек, отслабнал трийсет фунта само за един ден. В девет часа Том, майка му и баща му изнесоха навънка едно походно легло и пренесоха Дъглас долу, за да спи в двора под ябълката, където, ако излезеше вятър, щеше да го облъхне по-скоро, отколкото в ужасните стаи на горния етаж. Сетне се щураха насам-натам до единайсет и навиха будилника да ги вдигне в три, за да напълнят пак торбите с лед.
Най-сетне домът притъмня и стихна; те заспаха.
В дванайсет и трийсет и пет клепките на Дъглас трепнаха.
Показала се бе луната.
И някъде далече някой беше запял.
Беше тънък и тъжен глас, той ту се извисяваше; ту стихваше. Беше глас ясен и пееше мелодично. Думите не се различаваха.
Луната се вдигна над брега на езерото, погледна към Грийн таун, Илинойс, огледа го отвсякъде и го разкри цял-целеничък, открои всяка къща, всяко дърво, всяко куче, съхранило праисторически спомени, което джафкаше в своите простички сънища.
И колкото се вдигаше луната, толкова по-близо, по-високо и по-ясно зазвучаваше пеещият глас.
В своята трескавост Дъглас се обърна на другата страна и дълбоко въздъхна.
Беше може би час преди луната да разпилее целия, свой светлик върху земята, а може да беше и по-малко от час. Но сега гласът звучеше по-отблизо, съпровождаше го и друг един звук — сякаш туптеше сърце, а всъщност бе тропот от конски копита по тухлените улици, заглушаван от гъстия листак на дърветата.
Разнасяше се и трети звук, като че нечия врата бавничко ту се отваря, ту се затваря, скрипти и проскърцва. Звуци на движещ се фургон.
Отдолу, по улицата, озарен от луната, се появи конят, който теглеше фургона, а горе, на капрата, отпуснал блажено мършавото си тяло, седеше мистър Джоунъс. Беше с шапка, сякаш още го напичаше лятното слънце, и от време на време помръдваше ръце и раздвижваше поводите, като че плакнеше вода над гърба на коня. Фургонът бавничко се спускаше по улицата, мистър Джоунъс пееше своята песен, а в съня си Дъглас сякаш за миг спря да диша и се заслуша.
„Въздух, въздух… купете си въздух… Въздух като капка, въздух като лед… Не купиш ли днеска… ще ме търсиш вред… Дъх априлски пръска… есенни прохлади… аромати южни… шум от водопади… Въздух, въздух… хладен лъх в шише, чист, кристален, с дъх на индрише… Свежест във бутилка, с мента — за разкош… толкова наслада, за колко?… За грош!…“
Когато отзвучаха думите, фургонът бе вече до бордюра. Някой се бе промъкнал в двора, прокрадваше се напред в собствената си сянка и носеше две бръмбарно-зелени бутилки, които просветваха като очи на котка. Мистър Джоунъс се спря пред походния креват и с тих глас повика момчето по име — веднъж, два, три пъти. Мистър Джоунъс се поолюля колебливо, погледна към бутилките в ръцете си, взе решение и пристъпи, за да седне на тревата и да погледа това момче, смазано под огромната тежест на лятото.