— Дъг — започна той, — лежи си спокойно и се мъчи нито да проговаряш, нито да ме поглеждаш. Не е нужно дори да се преструваш, че ме слушаш. Но аз зная, че тука, вътре, ти чуваш думите ми и разбираш, че това съм аз, старият Джоунъс, твоят приятел. Твоят приятел — повтори той и кимна.
Сетне ее присегна, откъсна една ябълка ог дървото, превъртя я в ръката си, отхапа, сдъвка парчето и продължи.
— Някои хора униват твърде млади — каза той. — Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях.
Отхапа още едно парче от ябълката и започна да дъвче.
— А сега я да видим къде се намираме? — запита той.
— Гореща нощ, ни полъх от ветрец, месец август — сам си отговори мистър Джоунъс. — Убийствена жега. Безкрайно лято и безброй беди, нали? Прекалено много беди. Наближава един часът, а ни следа от вятър или дъжд. След миг аз ще стана и ще си тръгна. Но като си отида — моля те, не забравяй това — ще оставя тези две бутилки на твоето легло. След като си отида, искам да почакаш малко, сетне бавно да отвориш очи, да седнеш, да се присегнеш и да изпиеш това, което е в тях. Но не, не с уста. Изпий ги е носа си. Наклони бутилките, отпуши ги и остави онова, което е вътре, да нахлуе направо в главата ти. Естествено, първо ще трябва да прочетеш етикета. Я чакай, аз сам ще ти го прочета.
Той вдигна едната от бутилките към светлината. „Зелен здрач от най-пресен приспивателен студен въздух“, прочете той. „Извлечен от атмосферата на белия Арктик през пролетта на 1900, размесен с вятър от високата равнина на Хъдзън през месец април 1910, съдържащ прашинки, огрени от залеза по ливадите край Гринъл, Айова, в оня летен ден, когато се вдига хладният полъх откъм езерото, рекичката и бистрия извор.“
— Сега да видим какво пише пък със ситните букви - вторачи се мистър Джоунъс. — Слушай: „Съдържа също и молекули от аромата на ментол, лимон, папайя и пъпеш, както и камфора и билките изтравниче, а също и хладина от река Дес Планц. Гарантирано освежителен и разхлаждащ. Да се приема в летни нощи, когато температурата е над деветдесет градуса Фаренхайт.“
Взе другата бутилка.
— И тази е такава, само че в нея съм сложил по малко вятър от островите Ерън, малко бриз от Дъблинския залив, примесен със сол и повесмо мъгла от бреговете на Исландия.
Той остави двете бутилки на леглото.
— И едно последно напътствие. — Вехтошарят застана до леглото, наведе се над момчето й тихо изрече: — Когато ги пиеш, не забравяй следното: Напълнени са от верен приятел. Въздушна компания на С. Дж. Джоунъс, Грийн таун, Илинойс — август, 1928. Година на чудесна реколта, момчето ми… чудесна реколта.
Миг подир това долетя звукът от поводи, плеснати по задницата на кон в светлината на луната, разнесе се трополене на фургон надолу по улицата и после — тишина.
След миг клепките на Дъглас потрепнаха, а сетне много бавно той отвори очи.
— Мамо! — прошепна Том. — Татко! Дъг, Дъг се оправя! Ще оздравее. Сега отидох да го нагледам, и… елате бързо!
Том изхвърча от дома. Родителите тичаха подире му.
Когато спряха край него, Дъглас спеше. Том им махна с ръка, ухилен до уши. Наведоха ое над леглото.
Вдишване, пауза, издишване, пауза — тримата стояха надвесени и слушаха.
Устните на Дъглас бяха леко разтворени и от устата, както и от нежните отвори на носа се носеше леко ухание на ведра нощ, на хладна вода, на студен бял сняг и влажен мъх, на синя лунна светлина върху сребристи камъчета по дъното на една кротка река, лъх на бистра, прясна вода в малък мраморен кладенец.
Сякаш за миг бяха подложили глава под струите на уханен ябълков фонтан, който лееше прохлада и плакнеше лицата им.
Дълго време не намериха сили да помръднат.
Новото утро бе утро без гъсеници.
Светът, изпълнен до пръсване с мъничките вързопчета от черно-кафява козинка, запътени към зеления листак и трепетните остриета на тревите, изведнъж се изпразни. Звукът, а то едва ли беше звук — потупването от милиардите стъпки на гъсениците, които шаваха в своя собствен свят, секна. Том, който уж се хвалеше, че можел да долавя този звук, колкото и да бил потаен, сега оглеждаше с почуда града, където не помръдваше ни едно лакомство за птичките. А и цикадите, и те бяха замлъкнали.