Сетне в тишината се понесе звучна шумоляща въздишка и се разбра защо ги няма гъсениците и защо се бяха умълчали цикадите. Летен дъжд.
Дъждът започна леко като ласка. Дъждът се усили и заплющя. Плочниците и покривите заехтяха като огромни рояли.
Горе, в стаята си, приютен отново под покрив, Дъглас, който лежеше като снежна пряспа на своето легло, извърна глава, отвори очи, за да погледа свежото разхладено небе и бавно, много бавно протегна пръстикъм жълтия евтин бележник и жълтия химически молив, марка „Тикондърога“.
Невероятна суматоха около едно посрещане. Възторжени възгласи. Стаи, претъпкани с пансионери и съседи, поканени на следобеден чай. Пристигнала бе една леля, наричаше се Роза, гласът й се носеше като петльово кукуригане над всички останали и човек си я представяше самата нея лъчезарна и едра като парникова роза, достойна за името си, запълваща с присъствието си всяка стая, в която се появеше. Но в този миг нито гласът, нито бъркотията привличаха Дъглас. Дошъл бе от своя дом и се бе спрял пред вратата на бабината си кухия в мига, в който баба му се беше измъкнала от кудкудякането в гостната, шмугнала се беше в своето царство и започваше да приготвя вечерята. Видя го там, отвори му мрежестата врата, целуна го по челото, вдигна русите му коси от очите, огледа лицето му, да види дали болестта си е отишла и като се увери, че е изчезнала безследно, зае се отново да готви и взе да си тананика.
Бабо, неведнъж му се бе искало да я запита, кажи ми, оттук ли води началото си този свят? Защото къде другаде би могъл да се зароди освен в място като това? Без съмнение кухнята бе центърът на сътворението, всичко се въртеше около кухнята; тя беше фронтонът, на който се крепеше храмът.
Той стисна очи, за да даде воля на обонянието, и вдъхна дълбоко. Пристъпи сред пъклените изпарения и внезапните бакпулверови снежни вихрушки в тоя чудотворен климат, където неговата баба — с отблясъците на далечна Индия в очите и с две стегнати, топли ярки в корсажа, баба му с хилядата ръце, месеше, разбиваше, мелеше, мачкаше, белеше, увиваше, посоляваше, разбъркваше, точеше…
Опипом той стигна до вратата на килера. Откъм гостната се плисна вълна от смях, чу се подрънкване на чаени чаши. Но той продължи да пристъпва в хладния зеленикав подводен мрак, пропит с ухание на диви джанки, а над главата му се носеше мирис на розови банани, които зрееха безшумно и го гладеха по главата. Мушици-винарки жужаха гневно край шишето с оцет и край ушите му.
Дъглас отвори очи. Видя хлябове, готови да бъдат нарязани на филии топли летни облаци, пухкави гевречета, наредени като обръчи от някоя детска игра, която се яде. Устата му се напълни със слюнки.
Тук, в синьо-сенчестата страна на къщата, където кленовият листак ромонеше с шепот на изворна струя в топлия вятър по прозорците, Дъглас се зачете в надписите по бурканчетата с подправки.
— Как да му се отблагодаря на мистър Джоунъс за онова, което стори за мен, запита се Дъглас? Как да се отблагодаря, да му се отплатя? Не, няма как, това не е възможно. За подобно добро не можеш да се отплатиш. Е, и тогава какво ми остава? Какво? Ще се опитам аз от своя страна да сторя същото за някой друг, каза си той, да предам неговата добрина на някой друг. За да се поддържа веригата в движение. Огледай се и стори добро другиму. Това е единственият начин…
— Лютив пипер кейен, джоджен, кимион… Имена на древни и легендарни градове, през които благоуханните урагани профучаваха и отминаваха нататък.
Разклати бурканчето с карамфилови зърна, донесени от оня черен континент, където дечурлига с цвета на лъскав бронз ги разпиляват върху млечния мрамор — и си играят с тях вместо с камъчета.
Погледът му се спря върху надписа на едно бурканче и той усети как пак се връща в оня необикновен ден през това лято, когато се бе вгледал в заобикалящия го свят и изведнъж бе осъзнал, че се намира в неговия център.
На буркана беше написано „за подслада“.
Обзе го радост, че е предпочел да оживее. За подслада! Какво прелестно название за този букет от ароматни подправки, сладко размесени в бурканчето с бяло капаче. Какъв чудесен човек ще да е бил оня, съчинил това название. С весел смях на уста, с припрени ръце той е набрал в букет природните наслади, наблъскал ги е в този буркан, а сетне е надраскал с едри букви гръмогласното „за подслада“! Защото дори самият звук на думата те отърколва в росни уханни ливади, по които весело препускат кестеняви кобили, а от муцуните им висят мустаци от трева, кара те да усещаш, че мушкаш глава във ведрото с прясна вода, тъй надълбоко, сякаш морето връхлита в ушите ти. За подслада! Отмести ръка към друго бурканче — „за разяждане“.