— Какво приготвя баба за вечеря? — разнесе се гласът на леля Роза откъм истинския свят, в следобедната гостна.
— Това едва ли някой би могъл да каже — обади се дядо му, завърнал се от работа по-рано от друг път, за да се занимае с това огромно цвете, — никой не знае, докато не седнем край масата. Вечно ни държи в неведение, вечно сме в напрежение.
— Е да, но аз пък обичам да знам предварително какво ще вечерям — викна леля Роза и се разсмя. Висулките на полилея в гостната звъннаха възмутени.
Дъглас се мушна още по-навътре в мрака на килера.
— За разяждане… добре е измислено. Босилек също. И бетел. Лютиво чушле. Къри, Разкошно. Обаче това „За разяждане“, това „разяждане“ най ми харесва.
Облъхвана от топлите воали на парата, баба му влизаше и излизаше, после отново кръстосваше със захлупени съдове от кухнята до трапезата, а сбраните около масата чакаха мълчаливо. Никой не смееше да открехне капака и да надникне в покритите гостби. Най-сетне баба му седна, дядо му прочете молитвата и незабавно подир това сребърните капаци отхвърчаха във въздуха като ято скакалци.
Когато устата на всички бяха препълнени с чудесии, баба му се облегна на стола и запита:
— Е, кажете сега, вкусно ли е?
И роднините, включително леля Роза и пансионерите, чиито зъби в този момент бяха направо сладостно циментирани, се изправиха пред неразрешима дилема. Да проговорят и да развалят магията, или да продължат да дъвчат и да оставят тази божествена амброзия да се стопява, да се преобразява в неописуема наслада, изпълваща устата им. Изглеждаха тъй, сякаш ей сега ще се разплачат или ще се разсмеят пред жестоката дилема. Изглеждаха доброволно обречени да не мръднат вече оттук, безразлични към пожари и земетресения, към изстрели на улицата, клане на младенци на двора — тъй бяха замаяни от благоуханията и обещанията за безсмъртие. В миг като този злодеите ставаха невинни каещи се под влиянието на нежните подправки, на сладката целина, на пищните коренища. Очите жадно преминаваха над снежното поле, осеяно с фрикасета, мишмаши, задушена бамя, яхния от зелена царевица, фасул и свинско, риба, печена с лук, различни рагута. Единственият звук наоколо бе някакво праисторическо клокочене откъм кухнята и потракването на вилиците по чиниите, потракване, което отмерваше секунди вместо часове.
Тогава леля Роза призова своята неукротима енергия и здраве, и мощ, пое си дълбоко дъх и като вдигна вилицата във въздуха, впи поглед в загадъчното, набучено на нея късче и викна с пълен глас:
— О, храната е наистина вкусна. Но все пак какво е това нещо, което ядем?
Лимонадата спря да бълбука в заледените чаши, вилиците престанаха да святкат във въздуха и се отпуснаха на масата.
Дъглао отправи към леля си Роза поглед, какъвто простреляната сърна хвърля на ловеца, преди да се е строполила мъртва. Болезнена изненада се изписа по всички околии лица. Храната говори сама за себе си, не е ли така? Тя отъждествява своята собствена философия, тя сама пита и сама отговаря на своите въпроси. Не беше ли достатъчно, че и кръвта, и тялото оставаха докрай задоволени от този миг на ритуалност и екзотични благовония?
— Изглежда — провикна се отново леля Роза, никой не е чул моя въпрос.
Накрая баба му открехна устни дотолкова, че да процеди през тях своя отговор.
Нарекла съм го „специалитет за четвъртък“. Редовно го поднасям.
Това беше чиста лъжа.
През всичките тия години не се бе случвало едно ястие да се повтори два пъти. От морето ли идваха продуктите на това блюдо? Дали месото на следващото беше от птица, летяла в синьото небе? Плаваща или летяща беше съставката на ястието, кръв или хлорофил бяха поддържали живота й, сама ли се бе движила, или беше стояла обездвижена от корени под лъчите на слънцето? Това не го знаеше никой. И никой не питаше. Никой не искаше да знае.
Най-многото, което правеха, бе да се спрат пред вратата на кухнята и да погледат екплозиите, предизвикани от бакпулвера, да се порадват на трясъците, трополенето и блъскането като от пощуряла работилница, сред която баба му се взираше наоколо невиждаща и даваше воля на ръцете си сами да се разпореждат сред купищата тенджери и тигани.
Осъзнаваше ли тя своята дарба? Едва ли. Когато я попитваха как готви, баба му се вглеждаше в ръцете си, които някакъв славен инстинкт напътствуваше в изкуството им и те ту се обвиваха в брашно, ту тършуваха из вътрешностите на изтърбушените пуйки, да напипат тяхната птича душа. Очите й примигваха зад очилата, четиридесет години опушвани от дима на пещта, напръскани с пипери и подправки и тъй помътени, че понякога недовиждайки, поръсваше с нишесте крехките стейкове, невероятно крехките сочни стейкове! Друг път пък изпущаше кайсии в хамурите с кайма, извършваше кръстосано опрашване на меса, билки, плодове и зеленчуци — без всякакво предубеждение, без никаква почит към рецепти или традиции, водена единствено от мисълта в решителния час, в мига на поднасянето, устата да се напълват със слюнка, кръвта да се развихря в ответ. С две думи, нейните ръце — също като ръцете на прабабата преди нея, бяха бабината загадка, наслада и смисъл на живота. Оглеждаше ги с удивление, ала им позволяваше да си живеят тъй, както на тях самите им се иска.