И ето че сега за пръв път от незапомнени години, изведнъж се явява едно диване, един многознайко, едва ли не един лабораторен изследовател и се осмелява да се развика там, където мълчанието се смяташе за чисто злато.
— Ясно, ясно, но какво точно слагаш в този твой „специалитет за четвъртък“?
— Ами по-добре ти ми кажи на каква ти прилича — уклончиво отвърна баба.
Деля Роза помириса мръвката на вилицата.
— Говеждо ли е, или е агнешко? Джинджифил май че има — или не, по-скоро Ще е кимион. Соус от шунка, да. Боровинки — нали? И трохи от бисквити. Лук? И бадеми!
Точно това е — потвърди баба. — Кой иска още?
Настъпи суматоха, разхлопаха се чинии, протегна се гора от ръце, всички заговориха в един глас с надеждата да удавят богохулните думи, а от всички най-много викаше Дъглас и най-буйно махаше с ръце. Ала по лицата им се четеше страхът, че светът им ще рухне, че щастието им е заплашено от грозна опасност. Защото всички те бяха привилегировани членове на едно домакинство, които захвърляха и работа, и игра в мига, в който първите звуци на звънеца в коридора ги сбираха край масата. От незапомнени години насам появяването им в трапезарията се съпровождаше от неистово припряно стържене на столове по пода, докато ръцете им разгъваха салфетките в бели вълни и се присягаха към приборите, като че бяха терзани от глад в единични килии и бяха копнели за призива, за да хукнат надолу по стълбите, разтиквайки околните с лакти, и да се струпат край масата. Сега приказваха гръмогласно, разказваха безвкусни смешки и поглеждаха скритом към леля Роза, сякаш в пищната й пазва се криеше бомба, която тиктакаше неумолимо и възвестяваше тяхната гибел.
А леля Роза, най-сетне осъзнала, че мълчанието е злато си насипа три пъти последователно от неизвестната храна и бързо се качи в своята стая, да си разхлаби корсета.
— Ах, бабо — викна леля Роза, когато пак се появи долу. — Я погледни на какво ти прилича кухнята! Такъв хаос не съм виждала. Бутилки, чинии, кутии — всичко едно върху друго, нито един етикет не си е на мястото, да се чуди човек как се оправяш. Няма да си простя, ако не ти помогна да поразтребим, докато съм ви на гости. Позволи ми — запретвам ръкави!
— А, не, благодаря ти много — възпротиви се бабата.
Дъглас дочу разговора през стената на библиотеката и сърцето му се разтуптя.
— Ама тук е като в същинска турска баня! — ядоса се леля Роза. — Отварям прозорците и вдигам пердетата, че да се вижда какво правим.
— Светлината ми вреди на очите — каза бабата.
— Ето я метлата. Ще измия съдовете и ще ги подредя. Решила съм да ти помогна, затова не говори!
— По-добре върви да си почиваш — отклони я бабата.
— Но защо, бабче, помисли си само как ще ти се улесни готвенето. Ти си чудесна готвачка, така е, а щом си тъй сръчна сред такава бъркотия — невиждана бъркотия, — представяш ли си какво ще е, когато всяко нещо се сложи на истинското му място?
— Не съм се и сещала… — започна бабата.
— Ами сети се, тогава. Известно е, че съвременните кухненски методи улесняват готвенето с десет до петнайсет процента. Твоите мъже тука и без това се тъпчат като същинаки прасета на трапезата. А през другата седмица по това време направо ще измират като мухи от преяждане. Храната ще е толкова красива и вкусва, че ножовете и вилиците им ще пощуреят.
— Сериозно ли ми говориш? — бабата започна да проявява интерес.
— Ах, бабичко, не се предавай! — прошепна Дъглас през стената на библиотеката.
Ала за негов ужас той чу как двете се хващат да метат и да бършат, да изхвърлят полупразни торбички, да лепят нови етикети по бурканите, да редят чинии, канчета и тигани в чекмеджета, стояли празни от години насам. Дори ножовете, които дотогава лежаха като улов от сребристи риби по масите, дори и тях подредиха в кутии.