Зад Дъглас стоеше дядо му и той също се закова и остана заслушан близо пет минути. Сетне смутено почеса брадичка и каза:
— Сега като се позамислих, виждам, че в тази кухня наистина цареше страшна бъркотия. Трябваше да се разтреби — това е ясно. И ако онова, което леля Роза твърди, излезе вярно, Дъг, моето момче, утре вечерята ни ще бъде едно необикновено преживяване.
— Сигурно, дядо — кимна Дъглас. — Едно необикновено преживяване.
— Това пък какво е? — запита бабата.
Леля Роза измъкна някакъв опакован подарък иззад гърба си.
Бабата го отвори.
— Готварска книга! — възкликна тя изумено. Пусна я на масата. — Не ми е нужна! — — Щипка от това, шепичка от онова, чашка от другото — цял живот все тъй съм готвила…
— Ще ти помогна да напазаруваме — обеща леля Роза. — И понеже заговорихме, сега ти виждам очилата, бабо. Значи от толкова години насам ти се взираш през тези мътни очила с изподраскани стъкла, с изкривени рамки?! Чудя се как си намираш пътя и как не си паднала в чувала с брашното. — Хайде — веднага отиваме за нови очила.
И наистина тръгнаха, бабата, обхваната от изумление, стиснала се за лакътя на Роза — тръгнаха и се скриха в летния следобед.
Върнаха се с продукти, а бабата беше е нови очила и с нова прическа. Приличаше на човек, гонен безмилостно из целия град. Едва си поемаше дъх, когато леля Роза й помогна да влезе в къщи.
— Ето ни пак тука, бабо. И всяко нещо си е там, където му е мястото. А освен това вече можеш и да виждаш!
— Тръгвай, Дъг — подкани го дядо му. — Върви да се поразходим малко, че да огладнеем. Това ще бъде историческа вечер. Ако не е най-вкусната, вечеря, приготвяна до днес, ще си изям жилетката!
Часът за вечеря.
Усмивките се смъкнаха от лицата. След като дъвка едка мръвка цели три минути, Дъглас се престори, че си трие устата, и я изплю в салфетката. Видя как Том и баща му сториха същото. Другите мачкаха храната е вилиците, чертаеха пътища и фигурки, правеха цели рисунки в гъстия сос, вдигаха замъци от картофи и тайничко бутаха късчета месо в устата на кучето.
Дядо им стана от масата пръв.
— Просто преядох — извини се той.
Всички пансионери бледнееха и мълчаха. Бабата човъркаше нервно из своята чиния.
— Великолепна вечеря, нали? — обръщаше към всички поотделно леля Роза. — И сготвена цял половин час по-рано от друг път!
Но останалите си представяха, че подир неделята идва понеделник, - след понеделника — вторник, и тъй нататък, проточваше се цяла една безкрайна седмица от безрадостни закуски, тъжни обеди и погребални вечери. Скоро трапезарията се опразни. Пансионерите се спотайваха омърлушени по стаите.
Бабата се затътра към кухнята бавно, като ударена от гръм.
— Струва ми се, че това вече надминава всякакви граници! — заяви дядото. Отиде до подножието на стълбището и викна нагоре в прашния залез: — Хей, я слизайте всички тука!
Пансионерите си шушукаха поверително, сбрани и заключени в здрачната библиотека. Дядото поднасяше пред всеки една жокейска шапка. „За спасение на погибающи“ — обясняваше той. Сетне сложи тежко ръка на рамото на Дъглас и му каза:
— Слушай, момчето ми, възлагаме ти една много отговорна задача. Гледай сега… — И той зашепна в ухото му, облъхвайки го с топлия си дружелюбен дъх.
В следобеда на другия ден Дъглас издебна леля Роза сама в градината, където бе отишла да бере цветя.
— Лельо Роза — рече той с умислено лице, — хайде, искаш ли да те заведа на разходка, още сега? Ще ти покажа дерето с пеперудите — минава се оттука надолу. Искаш ли?
Двамата обиколиха целия град. Дъглас поддържаше разговора припряно, нервно, не смееше да я погледне и непрестанно се ослушваше да чуе колко отброява часовникът на съда.
Като се връщаха към дома, под топлите лети и брястове леля Роза изведнъж хлъцна и се улови за гърлото.
Защото пред къщата им, на най-долното стъпало на предната веранда, се мъдреше багажът й, стегнат, и подреден. Отгоре, върху един от куфарите, потрепваше от летния бриз и се розовееше билет за влак.
Пансионерите, десет на брой, седяха вдървено на верандата. Дядото, като някой кондуктор на влак, като кмет, като верен приятел, тържествено слезе по стъпалата.
— Роза — обърна се той към нея, хвана ръката й и я разтърси нагоре-надолу, — имам да ти кажа, нещо.
— Каквое то? — запита леля Роза.
— Лельо Роза — викна дядото-. — На добър път!
Чуха влакът да се изнизва в късния следобеден час. Верандата беше празна, багажа го нямаше, стаята на леля Роза-беше свободна. В библиотеката дядото се се присегна зад томчето със стихове от Едгар Алъи По и усмихнат извади оттам шишенце от лекарство.