Бабата взе книгата в ръце и радостно захлипа.
Застояха се чак до разсъмване, похапнаха някакъв лек десерт, почерпиха се с вино от онези диви цветя, които растяха на полянката в двора, а после, когато първите пилета се вдигнаха от сън и слънцето се зададе по източното небе, всички се измъкнаха нагоре. Дъглас се вслушваше в пукота на изстиващата кухненска печка. Чу как баба му си ляга. Вехтошарю, призова го той, скъпи мистър Джоунъс, където и да сте сега, знайте, че сте получили моята благодарност, знайте, че съм ви се отплатил. Предадох добрината ви на другите, сполучих — уверен съм, че продължих вашето дело… Заспа и започна да сънув а.
В съня му звънецът биеше и всички вкупом, с радостни възгласи се втурваха надолу да закусват.
А после най-неочаквано лятото свърши.
За пръв път го разбра, като отиваше към центъра. Том го сграбчи за ръката, хлъцна и посоча към витрината на магазина, където всичко, което се продаваше, струваше по десет цента. Застанаха пред нея като заковани, защото там, подредени, спретнати, невинни и ужасяващи, се мъдреха предмети от някакъв друг свят.
— Моливи, Дъглас, десет хиляди моливи!
— Ах, дявол да го вземе!
Бележници, тефтерчета, тетрадки, гуми, водни бои, линеали, компаси, сто хиляди все такива неща!
— Не гледай нататък, може да излезе мираж.
— Да, да — мираж! — отчаяно изохка Том. — Училище. Училището ни чака! Защо, кажи ми ти, защо тези витрини показват такива неща много преди края на лятото? Развалят ти половината ваканция!
Върнаха се в къщи и завариха дядо си сам на прегорялата, олисяла ливада да бере последните глухарчета. Заеха се да му помагат мълчаливо, но по едно време Дъглас, приведен в собствената си сянка, се обади:
— Том, как мислиш, щом тази година измина така, другата каква ще бъде — по-хубава ли, или по-лоша?
— Откъде да знам? — Том се опита да изсвири нещо на стебло от глухарче. — Не аз съм го майсторил този свят. — Позамисли се и додаде: — Макар понякога да ми се струва, че аз съм го създал. — И гои плюна щастливо.
— Имам едно предчувствие — обади се Дъглас.
— Какво е то?
— Идущата година ще бъде още по-чудесна, дните ще са по-светли, нощите по-дълги и по-черни, повече хора ще измрат, повече бебета ще се родят, а центъра на всичко ще бъда аз!
— Ти и още два милиарда други като тебе, Дъг, недей забравя.
— В ден като днешния — прошепна Дъглас, - чувствам, че ще бъда само и единствено… аз!
— Ако ти потрябва помощ — засмя се Том, - викни, и ще се притека.
— Че какво може да помогне едно десетгодишно братче?
— Десетгодишното братче догодина ще е на единайсет. Всяка сутрин ще развивам света като гумената вътрешност на топка за голф, а вечер ще го навивам отново. Ако ме помолиш, може и да ти покажа как се прави…
— Ти си полудял.
— Такъв съм бил — Том кръстоса очи, изплези език — и такъв ще си остана!
Дъглас се изкиска. Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци — в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.
— Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.
Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.
— Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава вече лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четирийсет години. Чисто, бездимно, полезно — това е то, виното от лухарчета.
Момчетата оглеждаха подредените бутилки.
— Ето го първия ден на лятото.
Това е денят на новите гуменки.
— Вярно! А ето и Зелената машина!
— Прахоляк от стадо бизони и Чин Лин Су!
— Врачката Таро! Самотника!
— Това лято не се е свършило — заяви Том. — И никога няма да свърши. Защото аз завинаги ще помня всичко, което се е случило през всеки един ден на тази година.
— Ами, уви, свърши се, преди още да е започнало — обади се дядо им, който развинтваше винарската преса. — Не помня нищо освен някаква си нова трева, която не трябвало да се коси.