— Шегуваш ли се?
— Не, драга мои, не, Дъг и Том, с годините дните започват да се сливат… не можеш да ги различиш един от друг…
— Нищо подобно! — ядоса се Том. — В понеделник карах летни кънки в Електрическия парк, във вторник ядох шоколадова торта, в сряда цамбурнах в реката, в четвъртък се строполясах от една лозница, какво ли не се случи през тази седмица! А днеска, днешния ден ще го запомня с това, че листата са започнали да червенеят и да жълтеят. Скоро ще се настелят по ливадата и ще започнем да скачаме върху купчините от листа и да ги палим. Днешния ден ще го помня завинаги! Никога няма да гозабравя, сигурен съм!
Дядо им погледна през прозорчето на избата към дърветата, които се поклащаха от хладния вятър.
— Разбира се, че няма, Том — успокои го той. — Няма, разбира се.
И те се измъкнаха от меката лъчезарност на виното от глухарчета и се качиха горе, за да изпълнят един от последните ритуали на лятото, защото чувствуваха, че е настъпил последният му ден, последната му нощ. Като започна да се здрачава, те осъзнаха, че през изминалите две или три вечери верандите бяха започнали да се опразват много по-рано. Въздухът ухаеше някак си по-различно, по-остро и баба им бе започнала да предлага горещо кафе вместо леден чай; широко разтворените, големи еркерни прозорци с бели пердета, стояха затворени; студеното печено отстъпваше мястото си на задушеното телешко. Комарите бяха избягали от верандата, а щом и те напускаха бойното поле, войната с времето значи бе вече загубена и не оставаше друго, освен и хората да се оттеглят.
Том, Дъглас и дядо им сега стояха там, където бяха застанали преди три месеца — а нима не беше преди цели три века? — на тази предна веранда, която проскърцваше като кораб, отпуснат в нощна дрямка сред усилваща се буря, и започнаха да душат въздуха. Момчетата чувствуваха, че костите им са сега като от тебешир и слонова кост, а не като от зелени ментови пръчки и захарни клечки, както в началото на лятото. Ала новият мраз стигна първо до скелета на дядо им, присегна се като ръка на грубиян, която блъска пожълтелите басови клавиши па пианото в трапезарията.
И както се върти стрелката на компаса, тъй се извърна и дядо им в посока на севера.
— Струва ми се — заяви той, — че повече май няма да можем да излизаме тука.
Тримата откачиха веригите от халките на тавана и отнесоха люлката като изгнил ковчег обратно в гаража, сподиряни от вихрушката на първите сухи листа. Чуха как баба им подклажда камината в библиотеката. Прозорците издрънчаха под внезапния порив на вятъра.
Дъглас, който прекарваше последната си нощ в купола на кулата, написа в своето тефтерче:
„Всичко сега тръгва в обратен ред. Като на някои сутрешни кинопрожекции, когато героят изскача от водата върху трамплина. Щом дойде септември, затварят се прозорците, дотогава отворени, събуват се гуменките, нахлузват се тежките обувки, изхлузени през миналия юни. Хората си влизат по домовете като кукувици в часовник. Допреди миг верандите са пълни, на всяка са се скупчили по трийсет души. В следващия вратите се затръшкват, разговорите секват, а от дърветата лудо заваляват листа.“
Той погледна от високия прозорец към околността, където щурците бяха разпръснати като сушени смокини по коритата на потоците, към небето, където птиците скоро, щяха да свърнат на юг, съпровождани от крясъка на есенния гмурец, небето, в което дърветата скоро щяха да се извисят като грамадни запалени факли на фона на стоманените облаци. Оттатък в полята той надушваше как тиквите зреят и мамят към себе си ножа да изреже в тях триъгълното око на фенера, за да пламнат вътре пърлещите свещи. Първите димни воали вече се раздипляха от някои комини, а търкането на желязо о желязо подсказваше, че в някои мазета потичат черните реки на въглищата и се трупат във високи черни купчини.
Но вече беше късно и ставаше още по-ктьсно. — Изправен горе, във високия купол над града, Дъглас вдигна ръка.
— Хайде — събличайте се!
Почака малко. Вятърът духна и изстуди стъклото на прозореца.
— Мийте зъбите!
Отново почака.
— А сега — нареди той накрая, — бързо гасете лампите!
Дъглас премигна. И сънливият град изгаси своите лампи там и оттатък, а часовникът на съда отмери първо десет, после и половина, сетне единайсет и накрая сънената полунощ.
— Бързо последните светлини — ей там и - отвъд…
Той легна в своето легло, край него градът спеше, дерето беше тъмно, езерото се плискаше тихо по бреговете и всички — близките му, приятелите, старците и младежите, всички те спяха и в тази, и в онази улица, спяха и в този дом, и в отсамния, или почиваха в далечните църковни гробища.