— Настоявам да ги обуете, сър!
Старият човек въздъхна. Миг след това, седнал и леко задъхан, той навървяше гуменките на дългите си тесни стъпала. Стояха чуждо и непривично до тъмните маншети на строгия му костюм. Мистър Сандерсън стана.
— Как ги усещате? — запита момчето.
— Как съм ги усещал! Усещам ги чудесно. — И той понечи да седне.
— Не, моля ви! — вдигна ръка Дъглас. — Мистър Сандерсън, хайде сега поклатете се напред-назад, подскочете на място, потичайте, докато ви разкажа останалото, може ли? Слушайте: аз ви давам моите пари, вие ми давате обувките, остава да ви давам един долар. Обаче, мистър Сандерсън, обаче още щом нахлузя тези гуменки, знаете ли какво ще се случи?
— Какво?
— Ей това — хоп! Разнасям ви пакетите, донасям ви пакетите, хвърлям боклука, тичам до пощата, до телеграфа, до библиотеката! Ще ме виждате навсякъде и едновременно, тук и там, там и тук, всяка минута. Усещате ли тези гуменки, мистър Сандерсън, усещате ли как бързо ще ме носят? А тези вътрешни пружини? А впрегнатия вътре бяг? Усещате ли как просто ви надвиват, не ви оставят мирен и не желаят да стоите неподвижен? Усещате ли как вихрено ще свършвам нещата, които на вас само ви тежат? Вие ще си стоите в прохладния ведър салон, аз пък ще обикалям из града! Но всъщност то няма да е благодарение на мене, а на гуменките. Те като луди тичат по улиците, засичат ъглите и се връщат обратно! Ето ги, вече хукват!
Мистър Сандерсън стоеше смаян под пороя от думи. Когато думите заваляха върху му, той се отпусна по течението: взе да потъва дълбоко в гуменките, да мърда пръсти, да си огъва сводовете, да си пробва глезените. Заклати се леко, тайничко, напред-назад, залюлян от лекия ветрец откъм вратата. Гуменките безшумно се затаиха в килима, потънаха като в гъста дива трева, в мека пръст, в гъвкава глина. Той съсредоточено заби пети в бухналото тесто, в гостоприемната и отстъпчива пръст. Различни чувства пробягваха по лицето му, сякаш някой бе включил многоцветни светлини и ту ги палеше, ту ги гасеше. Устата му висна полуотворена. Постепенно той се усмири и бавно спря, гласът на момчето затихна и двамата останаха така, загледани едни в друг, сред някаква бездънна и природна тишина.
Навън по напечения тротоар преминаваха хора. А мъжът и момчето продължаваха да стоят там, момчето озарено, мъжът е осенено лице.
— Момче — обади се старецът накрая, — я ми кажи, готов ли си след пет години да продаваш обуща в този салон?
— О, много ви благодаря мистър Сандерсън, но още не знам какъв ще стана.
— Какъвто да решиш да станеш, синко — каза му старецът, — ти ще успееш! Никой никога не би могъл да те спре.
Старецът се отправи е леки стъпки към отсрещната стена, където имаше десет хиляди кутии, върна се с гуменки за момчето; то ги навърви на нозете си, а после се изправи и почака, докато старият напише някакъв списък.
Обущарят му подаде листа.
Ето тук десетина поръчки, да ми ги свършиш днес следобед. Свършиш ли ги, сметките ни са изравнени и ти си уволнен.
Благодаря, мистър Сандерсън! — юрна се навънка Дъглас.
— Стой! — викна старецът. Дъглас спря и се извърна.
— Как ги усещаш? — наведе се към него мистър Сандерсън.
Момчето погледна надолу към нозете си, нагазили в реките, в житните ниви, във вятъра, който вече го тласкаше устремно навън от града. Вдигна поглед към стареца, очите му горяха, устните му се мърдаха, но не издаваха пи звук.
— Като антилопи ли? — запита старецът, местейки поглед от лицето му към гуменките. — Или като газели?
Момчето се замисли, поколеба се и бързо кимна. А сетне внезапно се изпари. Просто се завъртя, прошепна нещо и изчезна. Вратата зееше празна. Звукът на гуменките заглъхна в нажежената джунгла.
А мистър Сандерсън застана, на горещия вход и се заслуша. От далечното минало, когато и той си имаше момчешки блянове, до него се върна звукът. Красиви същества подскачаха под небесата, мушкаха се през гъсталаци, под дървеса, далече-далече — и единствено мекото ехо от техния бяг бе останало надире.
— Антилопи — промълви мистър Сандерсън. — Газели…
Той се наведе да прибере захвърлените зимни обувки на момчето, натежали от забравени дъждове и отдавна стопили се преспи. И като се скри от прижурящото слънце, запъти се меко, леко, бавно назад, към цивилизацията.
Той измъкна едно тефтерче от пет цента. Измъкна химически молив марка „Тикондърога“. Отвори тефтерчето. Наплюнчи молива.
— Том — каза. — Ти с твоите статистики ме наведе на една идея. И аз ще правя като тебе. Ще си водя бележки. Например: ясно ти е, че през всяко лято повтаряме неща, които сме правили и предишното лято, нали?