— Освен това, е бил женен. Но вие сте знаела.
Тя усети как раменете й се отпуснаха.
— Да.
— Знаехте ли, че има две деца? — Тя кимна. — Въпреки това, сте имали любовна връзка с него. Нима не е имало никакво значение за вас, че три невинни същества…
— Смятате, че не съм мислила за това? — Брадичката й се надигна в знак на ярост. — Смятате, че не съм мразила себе си ли? Никога не престанах да мисля за семейството му. За Ивлин и близнаците. Чувствах се зла и омърсена. Чувствах се… Не знам. — Тя въздъхна безпомощно. — Като в капан.
— Защо?
— Заради любовта ми към него. Или поне, което мислех, че е любов. — Тя се поколеба. — Но може би… може би аз никога всъщност не съм го обичала. Не истинския Ричард.
— Какво доведе до това смайващо откровение?
— Нещо, което научих за него.
— Какво?
— Как използва хората. Служителите си, например. Как ги третира.
— Значи сте видяла истинския Ричард Тримейн и сте го разлюбила.
— Да. И го зарязах. — Тя въздъхна дълбоко, сякаш усещаше облекчение, че най-болезнената част от признанието й е приключила. — Преди месец.
— Бяхте ли ядосана?
— По-скоро се чувствах… предадена. От всичките тези фалшиви образи.
— Значи сигурно сте била ядосана.
— Предполагам, да.
— Та, в продължение на месец сте била бясна заради господин Тримейн.
— Понякога. Повечето пъти се чувствах глупаво. А той не ме оставяше на мира. Не преставаше да ми се обажда и да настоява да се съберем отново.
— Това също ви ядосваше.
— Да, разбира се.
— Дотолкова, че да го убиете ли?
— Не! — Тя вдигна остър поглед.
— Дотолкова, че да грабнете ножа от кухненското чекмедже?
— Не!
— Дотолкова, че да влезете в собствената си спалня, където лежал той и да го наръгате в гърдите?
— Не! Не, не, не. — Хлипайки и крещейки, тя отричаше. Нейният глас проехтя като чужд вик в тази студена стая-кутийка. Хвана главата си с ръце и се облегна на масата. — Не — прошепна. Трябваше да се махне от този ужасен човек с ужасни въпроси. Тя понечи да се изправи от стола.
— Седнете, госпожице Уд. Не сме свършили.
Тя послушно се облегна на стола.
— Не съм го убила — изплака. — Казах ви, намерих го на моето легло. Прибрах се у дома, а той лежеше там…
— Госпожице Уд…
— Бях на плажа, когато е станало. Седях на плажа. Не спирам да повтарям това нещо на всички вас! Но никой не ме чува. Никой не ми вярва…
— Имам още въпроси.
Тя плачеше, не отговаряше, защото не беше в състояние. Той чуваше само хлипанията й.
— Добре, тогава — въздъхна най-накрая Мерифийлд и изключи касетофона. — Ще направим почивка. Един час и после ще продължим.
Миранда не помръдна. Тя чу как столът на мъжа изскърца, после той излезе от стаята, вратата се затвори. След няколко секунди се отвори отново.
— Госпожице Уд, ще ви заведа в килията ви.
Миранда бавно се изправи от стола и се обърна към вратата. Едно младо ченге я чакаше, на хубавото му лице имаше приятелска усмивка. На табелката му пишеше „Полицай Снайп“. Тя смътно си го спомняше от едно друго време от живота си, преди да попадне в затвора. О, да. Веднъж на Бъдни вечер той скъса талона й за глоба за паркиране. Любезен жест на галантност към една дама. Чудеше се какво ли си мисли сега за тази дама, дали виждаше на челото й клеймото убийца.
Мъжът я изведе в коридора. В единия край тя зърна лейтенант Мерифийлд, който разговаряше с началник Тибетс. Любезният полицай Снайп я поведе в противоположната посока. След няколко крачки Миранда забави ход и спря.
В другия край на коридора стоеше мъж и я наблюдаваше. Не беше го виждала преди. Ако го беше виждала, щеше да го запомни. Стоеше като непреодолима преграда с ръце, пъхнати в джобовете, а раменете му изпълваха тесния коридор. Нямаше вид на ченге. Ченгетата изглеждаха по стандартен начин, а видът на този мъж беше съвсем различен — небръснат, с тъмна рошава коса и смачкана риза. Най-много я разтревожи начинът, по който я наблюдаваше. Не с пасивното любопитство на зяпач. Не, това беше нещо далеч по-враждебно. Тъмните му очи бяха и съдията, и съдебните заседатели, които претеглят фактите и я обявяват за виновна.
— Движете се, госпожице Уд — каза полицай Снайп. — Тук наблизо е.
Миранда направи усилие да тръгне напред към тази човешка преграда. Мъжът се отдръпна, за да им направи път. Докато минаваше покрай него, тя усети как погледът му я изпепелява и го чу да си поема дълбоко дъх, сякаш се опитваше да не вдишва същия въздух като нея, сякаш самото й присъствие по някакъв начин тровеше атмосферата. През последните дванайсет часа се бяха отнасяли с нея като с престъпник, слагаха й белезници, вземаха й отпечатъци, претърсваха я. Обстрелваха я с въпроси и я заливаха с унижение. Но тя нито за миг не се почувства като същество, което заслужава това отвращение и ненавист, до момента, в който този мъж я погледна. Изведнъж в нея се разгоря ярост, хищна ярост, която заплашваше да я изпепели в пламъците си.