Въпреки това, госпожица Сейнт Джон не можеше да се отърси от обзелото я неспокойствие. Тя пресече автомобилната алея и се приближи до стъпалата на входната площадка.
— Ало? — извика тя. — Ивлин? Каси?
Почукването й остана без отговор.
Тя се опита да надникне през прозореца, но вътре беше тъмно.
— Ало? — извика отново, този път по-силно. Стори й се, че чу леко тупване някъде из вилата. Последва тишина.
Ози започна да лае. Той танцуваше по входната площадка, а ноктите му барабаняха по дървения под.
— Тихо! — сряза го госпожица Сейнт Джон. — Седни.
Кучето изскимтя, седна и я удостои с очевидно наранен поглед.
Госпожица Сейнт Джон постоя за миг, заслушана, но не чу нищо, освен тупането на опашката на Ози по площадката. Дали да не позвъни на полицията. По целия път на връщане към вилата си тя обмисляше този ход. Щом се прибра във веселата си малка кухничка, самата идея й се стори толкова глупава и паническа. Пътят до северния бряг отнемаше поне половин час шофиране. Местната полиция с нежелание щеше да изпрати някой, който след като измине цялото това разстояние, щеше да намери какво? Една неправдоподобна история? Освен това, какво ли в „Роуз Хил Котидж“ би заинтригувало крадците?
— Това е плод на въображението ми. Или на влошеното ми зрение. В края на краищата, когато човек е на седемдесет и четири, трябва да е готов да приеме, че способностите му са се поизменили.
Ози направи едно тясно кръгче, легна и тутакси заспа.
— Боже господи — каза госпожица Сейнт Джон, — та аз говоря на кучето си. Коя ли е следващата част от мозъка ми, която ще се скапе?
Съдебната зала беше пълна. Една дузина хора бяха върнати на входа, а това дори не беше същинският процес, а дело за поръчителство, една формалност, която според закона трябва да се изпълни четиридесет и осем часа след задържането.
Чейс, който седеше на втория ред с Ивлин и баща й, подозираше, че процедурата ще е кратка. Фактите бяха непоклатими, а вината на заподозряната безспорна. Няколко думи на съдията, удар на чукчето и всички ще са напуснали залата. А убийцата ще се прибере в килията си, където й е мястото.
— Дяволски цирк, ето какво е всичко това — изръмжа бащата на Ивлин, Ноа Деболт.
Среброкос, с дрезгав глас, на шейсет и шест, той все още изглеждаше внушително, както винаги. Чейс почувства несъзнателна потребност да изправи гърба си и да внимава с обноските си. В присъствието на Ноа Деболт човек не можеше да се държи отпуснато, а ставаше любезен и почтителен, дори да беше на възраст.
Дори да беше шефът на полицията, отбеляза Чейс, когато Лорн Тибетс се спря и учтиво докосна шапката си за поздрав към Ноа.
Високопоставените лица заемаха местата си. Прокурорът от Бейс Харбър седеше до масата и прелистваше купчина документи. Изпъчени в униформите си и със зализани надолу коси, Лорн и Елис, представители на половината местни полицейски сили, седнаха в ляво. Дори си бяха направили път на косата си от една и съща страна. Адвокатът на защитата, младок, облечен с костюм, чиято цена изглежда беше два пъти по-висока от годишната му заплата, се суетеше около ключалката на коженото си куфарче.
— Би трябвало да прочистят това място — изгрухтя Ноа. — Кой, по дяволите, пусна всички тези зяпачи? Това нещо аз го наричам нашествие в личното пространство.
— Достъпът е свободен, татко — мрачно рече Ивлин.
— Има хора и хора. На тези мястото им не е тук. Не е тяхна работа. — Ноа се изправи и махна към Лорн, но лицето на намазаната с брилянтин коса на полицейския началник беше обърнато напред. Ноа се огледа за съдебния пристав, но той беше изчезнал зад една странична врата. В безсилието си Ноа седна обратно на стола си.
— Не знам накъде е тръгнал този град — промърмори той. — Всичките тези нови хора. Вече нямат чувство за приличие.
— Тихо, татко — пошушна Ивлин. После разгневено измърмори — Къде са близнаците? Защо не са тук? Искам съдията да ги види. Горките деца без баща.
Ноа изпръхтя:
— Те са вече големи. Никого няма да впечатлят.
— Ето там, виждам ги — обади се Чейс, забелязвайки Каси и Филип няколко реда по-назад. Сигурно са се промъкнали по-късно с останалите зяпачи.
Значи публиката си е на мястото, помисли си той. Чакаме само главните действащи лица. Съдията и обвиняемата.
В същия миг се отвори една странична врата. Съдебният пристав с ръст на маймуна се появи отново. Той държеше доста по-дребния затворник. Когато сега за втори път видя Миранда, Чейс бе поразен от факта, че тя е много по-бледа, отколкото си я спомняше. И колко по-крехка. Върхът на главата й едва достигаше рамото на пристава. Беше облечена със синя пола и обикновена бяла блузка, облекло, което несъмнено нейният адвокат беше избрал, за да изглежда в него невинна. Косата й беше хваната отзад в спретната и подрязана опашка. Нямаше и помен от необузданост и поквара. Разкошните й кестеняви кичури бяха опитомени от простичко ластиче. Не носеше нито бижута, нито грим. Бледността на бузите й не беше резултат от ефектите на пудрата за лице.