— Бих искала да знам на кого да благодаря — тихо каза тя.
— Не е възможно, Миранда. Казвам ви, просто приемете услугата. — Той затвори куфарчето си.
Изведнъж тя се подразни от него, от това хлапе, току-що навлязло в живота, и така елегантно и изтупано в сивия си костюм.
— Всичко е уредено. Можете да излезете днес следобед. Във вашата къща ли ще останете?
Тя замълча, потрепервайки при спомена за тялото на Ричард върху леглото. Къщата вече беше почистена. Акт на внимание от службата за чистене по домовете. Съседът й господин Ланцо го беше уредил. Каза й, че сега всичко изглежда чудесно. Сякаш нищо не се е случило в тази спалня. Няма никакви признаци на насилие. Само в спомените й.
Но къде другаде да отиде?
Тя кимна.
— Предполагам, че ще си ида у дома.
— Нали знаете правилата? Не напускайте областта. Най-далечната точка, до която можете да стигнете, е Бейс Харбър. Дръжте връзка непрекъснато. И не обсъждайте, повтарям, не обсъждайте с никого случая. И без това задачата ми не е лесна.
— А и ние не бихме искали да обременяваме способностите ви, нали? — под сурдинка каза тя.
Изглежда той не чу коментара. Или вероятно съзнателно не му обърна внимание. Излезе от килията, обърна се и се взря в нея.
— Все още можем да опитаме да се договорим за оправдателна присъда.
Тя го погледна право в очите.
— Не.
— По този начин можем да ограничим лошите последствия. Можете да напуснете това място след десет години, вместо след двайсет.
— Аз не съм го убила.
Действително през целия следобед, докато седеше в мрачната килия и чакаше документите за освобождаване, тя мислеше върху тази алтернатива. Но още щом излезе от сградата и тръгна като свободен човек под слънцето, всякакви мисли за изтъргуване дори на десет години от живота й й изглеждаха немислими. Тя стоеше на тротоара и се взираше в небето, вдишвайки най-сладкия въздух, който някога беше дишала.
Реши да извърви пеша разстоянието от една миля до къщата си.
Когато отдалеч забеляза предния двор, бузите й бяха румени и изпитваше приятна умора в мускулите си. Къщата изглеждаше, както обикновено, дървена къща с подравнена ливадка, която очевидно някой беше полял, докато тя отсъстваше, тухлена алея, жив плет от храсти с хортензии в бели пухкави облаци от цветове. Неголяма къща, но си беше нейна.
Тя се заизкачва по алеята.
Едва когато стигна входната площадка, забеляза злокобните думи, които някой беше изписал със сапун на предния прозорец. Тя се спря, попарена от жестокото послание.
Убиец.
Внезапно я обхвана ярост и с ръкава си изтърка стъклото. Кой може да напише такова ужасно нещо? Разбира се, никой от съседите й. Или някакви хлапета. Да, сигурно са те. Банда пънкари. Или хората, които идват тук за лятото.
Сякаш това й помагаше да го забрави. Никой не се интересуваше от мнението на летовниците. Но онези, които живееха на острова през цялата година, именно тяхното мнение беше от значение. Те са хората, с които се среща всеки ден.
Тя се спря пред входната врата, сякаш се страхуваше да влезе. Най-накрая посегна към топката и влезе. За нейно облекчение, вътре всичко изглеждаше в ред, както трябва да е. В края на масата лежеше сметка от фирмата за чистене по домовете. Поръчката гласеше „Пълно почистване. Да се обърне внимание на спалнята. Да се отстранят петната“. Поръчката беше подписана от нейния съсед господин Ланцо, Бог да го поживи. Тя бавно тръгна да оглежда стаите. Погледна в кухнята, банята и стаята за гости. Собствената си спалня остави за накрая, защото й беше най-трудно да влезе там. Застана на вратата, оглеждайки оправеното легло, излъскания под и безупречния килим. Нямаше никакви следи от убийство или смърт. Просто една слънчева спалня с обикновени мебели, характерни за фермерските къщи. Тя стоеше там и наблюдаваше всичко, дори не трепна, когато във всекидневната стая иззвъня телефонът. След малко звъненето престана.
Тя влезе в спалнята и седна на леглото. Това, което беше видяла тук, сега изглеждаше като лош сън. Помисли си: „Ако се концентрирам достатъчно силно, ще се събудя. Ще разбера, че е било кошмар“. После се взря в пода и до крака на леглото в дъбовите дъски видя кафяво петно.
Тутакси стана и излезе от стаята.
Тъкмо влизаше във всекидневната, когато телефонът отново иззвъня. Тя несъзнателно вдигна слушалката.