— Защо той беше във вашата къща?
— Настояваше да ме види. Аз не желаех да го виждам. Затова излязох и тръгнах да се поразходя. Когато се върнах, го намерих.
— Да, чух вашата версия. Разказът ви е, ако не друго, то последователен. И логичен.
— И съдържа истината.
— Истина, измислица. — Той сви рамене. — Във вашия случай всичко се смесва, не е ли така?
Той внезапно се обърна и тръгна нагоре по алеята на гробището.
— Ами ако всичко това е истината? — извика след него тя.
— Стойте настрана от семейството, госпожице Уд! — извика през рамо Чейс. — Или ще се наложи да се обадя на Лорн Тибетс.
— Един момент, приемете варианта, че не съм го убила аз. Някой друг го е направил.
Той продължаваше да се отдалечава.
— Може би е някой, когото познавате! — извика тя. — Помислете за това! Или вече знаете, но искате аз да понеса вината? Кажете ми, господин Тримейн! Кой, всъщност, уби брат ви!
При тези думи Чейс внезапно спря. Знаеше, че трябва да продължи да върви. Знаеше, че е грешка да води с тази жена този ненормален диалог. Наистина беше ненормален или по-скоро тя беше ненормална. Но той не можеше да си тръгне, още не. Думите, които току-що изрече, отвориха прекалено много ужасяващи възможности. Той бавно се обърна към нея. Тя стоеше абсолютно неподвижна с поглед, втренчен в него. Следобедното слънце обливаше косите й с медена светлина. Тази красива коса сякаш скриваше лицето й. Тя изглеждаше учудващо крехка в черната рокля, сякаш силният повей щеше да я отвее.
Беше ли възможно? Наистина ли тази жена е взела ножа? Надигнала острието над тялото на Ричард? И го е забила с толкова много ярост и сила, че върхът е проникнал чак до гръбначния стълб?
Той бавно тръгна към нея.
— Ако вие не сте го убила, кой го е убил?
— Не знам.
— Твърде отчайващ отговор.
— Той имаше врагове…
— Достатъчно гневни, за да го убият ли?
— Той управляваше вестник. Знаеше разни неща за дадени хора в града. И не се страхуваше да публикува истината.
— Кои хора? За какъв скандал става въпрос?
Той забеляза, че тя се колебае. Чудеше се дали не измисля някоя нова лъжа.
— Ричард пишеше статия за един местен предприемач Тони Графам. Управител е на компания „Стоун Коуст Тръст“. Ричард казваше, че има доказателства за измама…
— Брат ми плащаше на репортерите за тази работа. Защо ще се занимава сам да пише статии?
— Беше негово лично разследване. Беше решен да съсипе „Стоун Коуст“. Оставаше му само още едно последно доказателство. После щеше да публикува.
— И направи ли го?
— Не. Статията трябваше да се появи преди две седмици. Но не стана.
— Кой я спря?
— Не знам. Трябва да говорите с Джил Викъри.
— Главната редакторка?
Миранда кимна.
— Тя знаеше, че статията се работи, но не беше много въодушевена от идеята. Ричард ръководеше проучването на материала. Дори беше склонен да рискува да си навлече процес за клевета. Всъщност, Тони Графам вече го беше заплашил, че ще го даде под съд.
— Значи, имаме един удобен заподозрян. Тони Графам. Има ли други?
Тя се поколеба.
— Ричард не беше от популярните хора.
— Ричард? — Той поклати глава. — Съмнявам се. Аз бях братът, който имаше проблеми с популярността.
— Преди два месеца намали заплатите на някои служители в „Хералд“. Освободи една трета от персонала.
— А-ха, значи имаме повече заподозрени.
— Нарани хората. Цели семейства…
— Включително и собственото си.
— Не знаете колко трудни са времената! Колко отчаяно хората търсят работа! О, той измисли много хубава история. За това колко съжалява, че освобождава хората от работа. Колко го боли като всеки друг. Беше свинщина. По-късно го чух да приказва със счетоводителя си. Каза „отрязах сухите дървета, както ме посъветва“. Сухите дървета. Тези служители са работили в „Хералд“ от години. Но Ричард държеше парите. Можеше да се справи и със загубата.
— Той беше бизнесмен.
— Да, точно това беше той.
Разрошените й от вятъра коси наподобяваха танцуващи пламъци. Тя беше необуздан, силен огън, изпълнен с гняв срещу него, срещу Ричард, срещу семейство Тримейн.