— Трябва да говоря с вас — каза той.
— Дадох ви обещание, спомняте ли си? — отвърна тя. — Да не доближавам вас или семейството ви. Е, аз държа на думата си. — Тя се обърна и понечи да се отдалечи.
— Не става дума за това. Трябва да ви задам някои въпроси относно Ричард.
Тя продължи да върви.
— Ще ме изслушате ли?
— Точно така се забърках в тази каша — отвърна тя рязко през рамо. — Като послушах един друг Тримейн.
Той безпомощно гледаше как тя бързо се отдалечава нагоре по улицата. Нямаше смисъл да я преследва. Беше се отдалечила на една сграда разстояние и по стойката на раменете й той разбра, че тя няма намерение да промени решението си. Всъщност тя тъкмо слезе от тротоара и сега пресичаше улицата, сякаш за да постави и пътя като преграда между тях.
„Забрави я“, помисли си той. „Като е толкова упорита и не желае да слуша, нека да отиде в затвора.“
Чейс се обърна и тръгна в противоположната посока. Тогава край него мина кола. Едва ли щеше да я забележи, ако светлините й не бяха изключени. Само няколко крачки трябваше да направи, за да установи този факт. Спря и се обърна. В далечината тънката фигура на Миранда пресичаше улицата.
Колата вече се беше придвижила до половината на сградата.
„Шофьорът ще я види навреме, помисли си той. Трябва да я види.“
Изведнъж двигателят на колата заръмжа застрашително. Гумите изскърцаха. Колата излетя напред като боботещ в тъмнината масивен облак от стомана и пушек.
Насочи се право към Миранда.
Пета глава
Фаровете блеснаха и като в капан уловиха дребната си жертва.
— Внимавайте! — извика Чейс.
Миранда се извърна и в същия момент силна светлина заслепи очите й. Въпреки че колата застрашително приближаваше и светлините заплашваха да я погълнат, тя стоеше като парализирана и никак не можеше да повярва, че това наистина се случва. Нямаше време да обмисля ситуацията. Миг преди стоманеното чудовище да я връхлети, тя възвърна рефлексите си. Хвърли се встрани от пътя на напиращите светлини. Изведнъж полетя и остана в лятната тъма цяла вечност, докато смъртта профуча край нея в кълбо от рев, вятър и светлина. В следващия миг лежеше на тревата.
Не знаеше колко дълго е лежала там. Усещаше само, че тревата е влажна, главата я болеше и някакви нежни ръце галеха лицето й. Някой повтаряше името й. Гласът й беше познат и в този миг на объркване й се струваше, че го е познавала цял живот. Самият тембър сякаш я обгръщаше в топла и безопасна прегръдка.
Той отново извика името й, този път тя улови паника в гласа му. „Той се страхува.“ Защо? Отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху лицето му. Тогава осъзна кой е той. Цялата илюзия за безопасност се изпари.
— Недейте! — Тя бутна ръката му настрани. — Не ме докосвай!
— Не се движете.
— Нямам нужда от вас! — Тя се съпротивляваше и се опитваше да седне, но под силните му ръце не можеше да помръдне. Той я държеше като закована за земята.
— Вижте — каза той, тонът му беше влудяващо разумен. — Лошо паднахте. Може да сте си счупила нещо…
— Казах, не ме докосвай! — Тя предизвикателно го избута и седна. Единствено яростта й я вдигна на крака. Но в следващия миг нощта се завъртя пред погледа й и тя усети, че отново потъва в тревата. Седна и сграбчи главата си. — О, боже! — изстена тя. — Защо просто не се махнете и не ме оставите на мира?
— За нищо на света — отвърна той мрачно и твърдо.
За нейна изненада тя изведнъж като по чудо се намери във въздуха. Дори в яда си не можеше да отрече, че й беше хубаво да я носят, да я прегръщат, въпреки че мъжът, който я държеше, беше Чейс Тримейн. Той пореше тъмнината със скоростта на птица. „Накъде?“ помисли си тя и я обзе внезапен страх.
— Достатъчно — запротестира тя. — Пуснете ме.
— Още няколко крачки.
— Надявам се да получите херния.
— Ако не спрете да шавате, това наистина ще се случи.
Той я пренесе светкавично по стъпалата на площадката и влезе през входната врата. Следвайки безпогрешния си инстинкт, я отнесе направо в спалнята като мимоходом успя да включи осветлението. Пред погледа му се откри стаята… леглото. Леглото, където беше намерила Ричард. Въпреки че нямаше вече кръв, а килимът беше нов и непокътнат, тази стая винаги щеше да й напомня за смъртта. От онази нощ не беше спала тук и никога нямаше да спи отново.