Тя потрепери в обятията му.
— Моля ви — прошепна, обръщайки лице към гърдите му. — Не тук. Не в тази стая.
За миг той се спря, не разбирайки думите й. После тихо каза:
— Както кажете, Миранда.
Отнесе я обратно във всекидневната и я постави на кушетката. Тя усети как възглавниците потънаха, когато той седна до нея.
— Боли ли ви нещо? — попита Чейс. — Гърбът? Или шията?
— Рамото, малко. Мисля, че паднах на него.
Тя се сви при допира на ръцете му. Той внимателно раздвижи ръката й, изпробвайки обхвата на движението. Тя почти не усещаше спазмите на мускулите си, които той предизвикваше. Вниманието й беше изцяло насочено към лицето, което се взираше в нея. За сетен път я порази фактът колко различен е той от Ричард. Не само тъмните му коси и очи. А войнстващото му спокойствие, сякаш държеше под контрол всичките си емоции. Не беше от хората, които лесно биха разкрили себе си и своите тайни пред другите.
— Изглежда е наред — рече той и се изправи. — Все пак, по-добре да се обадя за лекар. Как се казва вашия лекар?
— Доктор Щайнер.
— Щайнер ли? Този стар козел още ли практикува?
— Вижте, добре съм. Няма нужда да ме преглежда.
— Нека да сме сигурни. — Той посегна към слушалката.
— Но доктор Щайнер не прави посещения по домовете — възпротиви се тя. — Никога не е правил.
— В такъв случай, ще го направи тази вечер — каза Чейс мрачно и набра телефона. — Предполагам, че ще останем в историята.
Лорн Тибетс си наля чаша кафе и се обърна към Чейс.
— Искам само да знам, какво по дяволите, правите тук?
Опрян на масата в къщата на Миранда, Чейс уморено потърка челото си.
— Да ви кажа право, Лорн — измърмори той, — не знам.
— О!
— Мислех си, че бих могъл да… се ориентирам в ситуацията. Да проумея какво се е случило.
— Това е наша работа, Чейс, не ваша.
— Да, знам. Но…
— Смятате, че не се справям добре?
— Просто имам усещането, че зад очевидното се крие още нещо. Сигурен съм.
— Искате да кажете онази кола? — Лорн вдигна рамене. — Не доказва нищо.
— Той се движеше право към нея. С очите си видях. Щом тя стъпи на улицата, той натисна газта.
— Той ли?
— Той или тя. Беше тъмно. Не видях шофьора. Само номера му. И задните фарове. Беше голяма кола, американска. Сигурен съм.
— Цвят?
— Тъмна. Черна или може би синя.
— Ставате за свидетел, Чейс — кимна Лорн.
— Какво искате да кажете?
— Накарах Елис да провери този номер. Води се на кафяв линкълн 88-а година, на името на жител на острова.
— Кой е той?
— Господин Еди Ланцо. Съсед на госпожица Уд.
Чейс го изгледа с широко отворени очи.
— Неин съсед? Задържахте ли го вече?
— Колата е била открадната. Нали знаете, как е тук. Хората оставят ключовете вътре. Намерихме колата до кея.
Озадачен, Чейс се облегна.
— Значи, шофьорът не може да се открие — рече той. — Това увеличава вероятността, че се е опитвал да я убие.
— Означава, че някое лудо хлапе е излязло да покара за удоволствие. Набарало колата, цялата тази мощност му завъртяла главата и той прекалил с педала за газта.
— Лорн, той е излязъл, за да я убие.
Лорн седна и го погледна в очите.
— А вие защо излязохте?
— За да науча истината.
— Не вярвате, че тя го е направила?
— Чувам някои неща, Лорн. Други имена, други мотиви. Например Тони Графам.
— Поровихме се в тази работа. Графам е бил извън острова, когато са убили брат ви. Разполагам с половин дузина свидетели, които ще го потвърдят.
— Може да е наел някого.
— Графам си имаше големи неприятности с преустройването на северния бряг. Обвиняваха го, че подкупва комисията по планирането. Тази статия щеше да забие последния пирон в ковчега. Както и да е, каква е връзката между това и случилото се тази нощ? Защо ще преследва Миранда Уд?
Чейс замълча на този въпрос. И той не виждаше никакъв мотив. Някои хора в града може и да не харесваха Миранда, но кой би си навлякъл неприятности като я убие?
— Може би не гледаме на нещата от правилния ъгъл — рече Чейс. — Да зададем един по-основен въпрос. Кой плати гаранцията? Някой толкова много е искал тя да излезе, че се е изръсил сто хиляди долара.