— Таен обожател?
— В затвора тя е в безопасност. Навън е лесна плячка. Лорн, имате ли представа кой плати гаранцията?
— Не.
— Парите могат да се проследят.
— Някакъв адвокат извършил прехвърлянето. В брой. От сметка в Бостън. Единствено на банката е известно името на титуляря на сметката. А те го пазят в тайна.
— Призовете банката в съда. Намерете името на тази сметка.
— Ще отнеме време.
— Направете го, Лорн. Преди да се е случило нещо друго.
Полицаят отиде до мивката и изплакна чашата от кафето.
— Все още не разбирам защо се забърквате във всичко това — рече той.
Самият Чейс не знаеше отговора. Същата сутрин искаше да види Миранда Уд зад решетките. Ала сега не беше сигурен какво иска. Невинното й лице и начинът, по който така прочувствено отричаше вината си, напълно го объркаха.
Той се огледа из кухнята и си помисли, че нейната обитателка не може да е убийца. До прозореца висяха цветя, беше видно, че са добре гледани, с много обич. По тапетите на бял фон бяха разпръснати изящни полски цветя. На хладилника с магнитчета бяха закрепени снимки на две русоляви момчета, вероятно племенници, имаше и график на сбирките на местния градински клуб, също и списък с продукти за купуване. В края на списъка беше написано „чай от канела“. Това ли е питието на една убийца? Той не можеше да си представи как Миранда държи нож в едната си ръка и чаша билков чай в другата.
Чейс се оглеждаше, когато в кухнята се дотътри доктор Щайнер. Някои неща на острова бяха неизменни, този стар мърморко беше едно от тях. Изглеждаше точно по същия начин, както Чейс го помнеше от детството си, включително и намачкания кафяв костюм и медицинската чанта от алигаторска кожа.
— Всичко това — рече лекарят с неодобрение — е нищо работа. Само едно разтягане на мускул.
— Сигурен ли сте? — попита Чейс. — За миг сякаш беше зашеметена. Веднага след като се случи.
— Прегледах я изцяло. Добре е, ако говорим за нервната система. През нощта я наглеждайте, млади човече. Внимавайте да няма усложнения. Главоболие, двоен образ, смущения…
— Не мога.
— Какво не можете?
— Да остана и да я наблюдавам. Необичайно е. Като се има пред вид…
— Не си правете майтап — измърмори Лорн.
— Аз не нося отговорност за нея — рече Чейс. — Какво да правя?
Доктор Щайнер изсумтя и се обърна към вратата на кухнята.
— Вие решете. Между другото — добави той като се спря на вратата, — не правя посещения на повикване.
Вратата се затвори с трясък.
Чейс се обърна и видя, че Лорн го наблюдава.
— Какво?
— Нищо — отвърна Лорн. Той посегна към шапката си. — Отивам си у дома.
— А какво по дяволите трябва да направя аз?
— Това — рече Лорн с назидателен поглед, — си е ваш проблем.
Миранда лежеше на кушетката във всекидневната и не сваляше поглед от тавана. От кухнята долитаха гласове, вратата се отвори и се затвори. Чудеше се какво ли им е казал Чейс и дали Тибетс е повярвал. Самата тя не можеше да повярва какво се беше случило. Но затвореше ли очи, то се връщаше при нея: ревът на двигателя на колата, двете светлини, които я връхлитаха.
Кой ме мрази толкова много, че желае смъртта ми?
Не беше трудно да отговори. Семейство Тримейн. Ивлин, Филип и Каси…
Чейс. Не, не беше възможно. Предупредителният му вик спаси живота й. Ако не беше той, сега тя щеше да лежи в някой ковчег в погребалната агенция „Бен Лапорт“.
Мисълта я накара да потрепери. Тя се сви и още по-дълбоко се зарови във възглавниците на кушетката, сякаш търсеше безопасно местенце, където да се скрие. Чу, че кухненската врата отново се отвори и затвори. После във всекидневната изскърцаха нечии стъпки и приближиха кушетката. Тя вдигна поглед и видя Чейс.
В погледа му се четеше умора и несигурност, сякаш не беше съвсем наясно какво трябваше да се направи. Или да се каже. Беше съблякъл якето си. Уютно изтърканата му памучна риза очевидно беше любима и обичана дреха. Напомняше й за нейния баща, колко приятно беше да сгуши глава на рамото му, колко прекрасни бяха миризмите на сапун, тютюн и усещането за безопасност в детството й. Именно това видя тя в изтритата синя риза, своите копнежи.
И онова, което никога нямаше да открие в този мъж.
Чейс седна в креслото. На целомъдрено разстояние, както забеляза Миранда. „Държи ме на една ръка разстояние.“