Ричард е мъртъв.
Отново чу тези думи и мислено ги прослуша в неясния спомен на онова телефонно обаждане. Ивлин не си направи труда да смекчи удара. Едва бе разпознал гласа на снаха си, когато тя изстреля новината. Без прелюдия, без предупреждение, без да го пита „седнал ли си?“ Направо голата истина, поднесена с познатия полушепот на Ивлин. „Ричард е мъртъв му каза тя. Убит е. От жена.“
И в следващата секунда: „Имам нужда от теб, Чейс“.
Това не беше очаквал. Чейс беше аутсайдерът във фамилията Тримейн, онзи, на когото никой не си правеше труда да се обажда, онзи, който беше напуснал щата и семейството завинаги. Братът със срамно минало. Чейс, прокуденият. Чейс, черната овца. Чейс, слабакът, помисли си той, който отхвърля паяжините на съня, заплашващ да го оплете в капана си. Спусна прозореца на колата, вдиша нахлулия студен въздух, аромата на пиниите и морето. Мирисът на Мейн. Нищо друго не можеше да го върне към всичките онези момчешки спомени, когато се шляеше из скалистия бряг, затънал до глезени във водорасли. Току-що събраните миди тракаха в кофичката му. Сирената, която стенеше в мъглата. Всичко това се върна в мислите му само чрез един полъх на вятъра, онзи аромат на детството, на доброто старо време, на онези далечни дни, когато си мислеше, че Ричард е най-смелият, най-умният и най-добрият брат, който човек би могъл да има. Времето, преди да осъзнае истинската същност на Ричард.
Убит. От жена.
На Чейс никак не му се стори странно. Чудеше се коя ли е тя и какво ли е разпалило в нея такава мъст, че да го наръга с нож в гърдите. О, той можеше да се досети. Някоя любовна връзка се е провалила. Ревност, породена от новата любовница. Неизбежното изоставяне. Следва ярост, че е била използвана и лъгана, ярост, която надхвърля всякаква разумна логика или чувство за самосъхранение. Чейс можеше да сглоби целия сценарий. Дори си представяше жената, жена като всички останали, които са минали през живота на Ричард. Разбира се, тя е привлекателна. Ричард много държеше на това. Но в нея имаше известна доза отчаяние. Може би смехът й е твърде силен или усмивката й прекалено изкуствена, или бръчките около очите й разкриваха, че е тръгнала по наклонената плоскост. Да, той ясно си представяше жената, а образът й провокираше съжаление и отвращение.
И мъст. Колкото и да ненавиждаше Ричард, нищо не можеше да промени факта, че са братя. Те споделяха едни и същи спомени, едни и същи следобеди на езерото, разходките по вълнолома, тихия кикот в тъмнината. Последното им спречкване беше сериозно, но в дъното на душата си Чейс се надяваше, че ще изгладят отношенията си. Винаги имаше време да поправят нещата и отново да станат приятели.
Такива бяха мислите му преди обаждането на Ивлин.
Яростта му набъбна и като тайфун мина през него. Възможностите са безвъзвратно изгубени. Вече няма шанс да кажеш: „Обичам те“ или „Спомняш ли си, когато…?“. Пътят пред него се разми. Той премигна и стисна волана по-здраво. Продължаваше да шофира към утрото.
В десет часа пристигна в Бейс Харбър. В единайсет беше на борда на „Джени Би“ с лице, обърнато към вятъра, а ръцете му стискаха парапета на ферибота. В далечината в мъглата като малко зелено петно се появи силуетът на остров Шепърдс. Носът на „Джени Би“ следваше движението на големите вълни нагоре-надолу и Чейс почувства как в стомаха му се надига познатото усещане на гадене, а в гърлото му се появи кисел вкус. Винаги аз съм бил този, който се оплаква от морска болест, помисли си той. От цяло семейство на мореплаватели Чейс беше единственият непохватен моряк, синът, който предпочиташе да има твърда земя под краката си. Ричард обираше всички трофеи от състезания. За малки платноходки, за едномачтови платноходи, за всеки друг клас, за който може да се сети човек, Ричард все печелеше наградите. В тези води той усъвършенства уменията си, научи се как да лавира спрямо вятъра, да обръща платната, да издава заповеди. Вдигни триъгълното платно, свали триъгълното платно. За Чейс всичко това беше налудничава безсмислица. И изведнъж се появи това нещастно гадене…
Чейс вдиша дълбоко соления въздух и когато „Джени Би“ спря до пристана, той усети как стомахът му се успокои. Върна се при колата и изчака реда си, за да мине през рампата. Върху номерата на всичките осем коли пред него имаше разрешително за напускане на границите на щата. Изглежда населението на половината щат Масачузетс се изнасяше тук на север. Човек едва ли не чуваше стенанията на щата Мейн, породени от тежестта на всичките тези проклети коли.