— Не, аз винаги съм била тясно свързана със семейството си. Каквото беше останало от него. — Погледът й се плъзна към клавесина, където имаше снимка на баща й в рамка. Беше стара, грапава снимка, една от малкото, които й бяха останали от него, снимана със стария й „Кодак Брауни“. Той й се усмихваше, плешиво малко човече в дочени работни дрехи. Тя се усмихна на този образ.
— Баща ви ли е? — попита Чейс.
— Да. Всъщност, вторият ми баща. Но във всяко отношение беше чудесен, като истински баща.
— Чух, че работел в мелницата.
Тя се намръщи. Притесни се, че Чейс очевидно беше запознат с тази подробност от живота й. Което никак не му влизаше в работата.
— Да — отвърна. — И двамата ми родители работеха там. Какво друго сте чул за мен?
— Не съм разпитвал за вас.
— Не ми се вярва. Вие и семейството ви сигурно сте потърсили името ми в някой компютър. Като криминална справка. Семейна история. Доклад за кредитите…
— Нищо такова не сме правили.
— Личен живот. С всички горещи и пикантни подробности.
— Къде бих могъл да намеря такива неща?
— Опитайте в полицейското ми досие. — Раздразнена, тя стана от кушетката и отиде до камината. Застана там и се загледа в часовника върху полицата. — Става късно, господин Тримейн. Всеки момент Ани ще дойде. Можете да си тръгвате. Защо не си тръгнете?
— А вие защо не седнете? Ставам нервен като ви виждам да ставате и да се разхождате.
— Аз карам вас да се чувствате нервен? — Тя се обърна към него. — Вие държите всички карти. Знаете всичко за мен. Как са се прехранвали родителите ми. Къде съм учила. С кого съм спала. Това не ми харесва.
— Толкова много ли бяха? — Резкият му въпрос й подейства като плесница. Тя не успя да измисли отговор на този жесток въпрос. Само се взираше в него с безмълвна ярост. — Не отговаряйте — рече той. — Не желая да знам. Любовният ви живот не е моя работа.
— Прав сте. Не ви влиза в проклетата работа. — Тя се извърна и ядосано сграбчи полицата с две ръце. — Каквото и да научавате за мен, то ще се впише в представата ви за дъщерята на мелничаря, нали? Е, не се срамувам от произхода си. Родителите ми живяха честно. Нямаха попечителски фонд, който да им осигурява хайвера на трапезата. Подобно на някои семейства, които познавам — допълни тя. Тонът й не оставаше съмнение за кое семейство намекваше.
Той посрещна обидата с мълчание.
— Учудвам се, че сте се влюбила в Ричард — рече той. — Като се има пред вид отношението ви към състоятелните хора.
— Преди да се запозная с Ричард, нямах проблем с отношението — обърна се тя, за да му опонира. — После го опознах. Видях какво са му причинили парите. Никога не му се е налагало да се бори. До него винаги беше зеленият буфер, който го предпазваше. А от това той ставаше нехаен. Имунизиран срещу болката на другите. — Брадичката й се повдигна в израз на гордост и отвращение. — Също като вас.
— Сега вие правите предположения за мен.
— Вие сте Тримейн.
— Аз съм като вас. Имам работа, Миранда. Аз работя.
— И Ричард работеше. Това го забавляваше.
— Добре, може би сте права относно Ричард. Той нямаше нужда да работи. „Хералд“ беше по-скоро хоби, повод да става сутрин. Гордо разправяше на приятелите си в Бостън, че е издател. Но такъв си беше Ричард. Не можете да залепяте етикета на богатото момче на мен, защото няма да се закрепи. Преди години семейството ме отхвърли. Нямам попечителски фонд и не притежавам имение. Но имам работа, с която си плащам сметките. О, да, и ме забавлява.
Макар и умело овладян, ядът му беше очевиден през цялото време. „Докоснах някоя струна“, помисли си тя. Изключително чувствителна струна. Тя смирено седна на един стол до камината.
— Изглежда… предположих малко множко.
Той кимна.
— И двамата.
Те мълчаливо се вгледаха един в друг през стаята. Най-после постигнаха примирие, макар и не лесно.
— Казахте, че са ви отхвърлили от семейството. Защо? — попита тя.
— Просто обяснение. Ожених се.
Тя озадачено го погледна. Той произнесе думите без емоция, както когато човек говори за времето.
— Сигурно тя не е била подходящата партия.
— Не и според баща ми.
— Била е с неподходящо потекло?
— На теория да. Баща ми си падаше по тези неща.
„Естествено“, помисли си тя.