— И прав ли беше баща ви? За момичетата със скромен произход?
— Ние се разведохме по други причини.
— Какви?
— Кристин беше… прекалено амбициозна.
— Това едва ли е недостатък.
— Напротив, когато се опитва да се изкачи по социалната стълбица, от която аз съм едно стъпало.
— О!
— Последваха гладни години. Работех през цялото време, а… — Той сви рамене. Между тях се простря тишината.
— Ричард никога не ми е казвал с какво се занимавате.
Той се облегна, напрежението напускаше лицето му. Неочаквано се изсмя.
— Вероятно защото моята работа му се е струвала дяволски скучна. Аз и моите партньори конструираме офис сгради.
— Вие сте архитект?
— Строителен инженер. Моите партньори се занимават с творческата част от работата. Аз се грижа стените да не се срутват.
Инженер. „Не съвсем напудрена кариера, помисли си тя, но затова пък истинска и честна работа.“ Също като баща й.
Тя поклати глава.
— Странно. Като ви гледам, не ми се вярва, че сте негов брат. Винаги съм си представяла…
— Че сме си лика-прилика? Не, определено бяхме различни. По толкова много начини, които вие едва ли някога ще узнаете.
Да, колкото повече научаваше за Чейс, толкова повече се стопяваше приликата му с Тримейн. И толкова по-често си мислеше, че би могла да го хареса.
— Какво изобщо видяхте в брат ми? — попита той.
Въпросът му, макар и тихо изречен, дрънчеше като тенекия. Напомни й за духовете, които все още кръжаха в тази къща.
Тя въздъхна.
— Видях това, което исках да видя.
— Какво беше това?
— Мъж, който има нужда от мен. Мъж, за когото можех да съм спасение.
— Ричард?
— О, само изглеждаше така, че всичко се върти около него. Но и той беше… уязвим. Тази негова потребност от спасение. От какво, обаче, не знам. Може би от самия него.
— И вие щяхте да го спасите.
Тя горчиво се изсмя.
— Не знам. Човек не мисли за тези неща. Просто ги чувства. И затъва в тях…
— Искате да кажете, че последвахте сърцето си.
Тя погледна нагоре към него и прошепна:
— Да.
— Не ви ли се струваше, че е грешка?
— Да, разбира се.
— Но?
Тялото й се снижи от тежестта на нещастието й.
— Не… виждах изход. Обичах го. Исках да живея заради него. А и той ме настройваше. Казваше ми, че нещата ще проработят, ако и двамата имаме вяра. — Тя сведе поглед към ръцете си, сключени в скута й. — Предполагам, аз първа съм изгубила вярата си.
— В него ли? Или в положението?
— В него. Започнах да виждам недостатъците. След известно време изплува и още нещо. Как манипулира хората и ги използва. Ако нямаше нужда от някого, той го пренебрегваше. Използвач, ето какво представляваше той. Спец, който можеше да накара хората да вършат онова, което иска.
— Тогава го зарязахте. Той как реагира?
— Не можеше да повярва. Мисля, че никой никога не го е напускал. Той не спря да ми се обажда, да ми досажда. Всеки ден на работа се налагаше да се срещам лице в лице с него. И да се преструвам, че нищо не се е случило между нас.
— Но всички са знаели.
Тя вдигна рамене.
— Може би. Не умея да крия. Ани знаеше, защото й казах. А останалите сигурно са се досетили. — Тя въздъхна.
Истината е, че на времето не е внимавала. Любовта, а по-късно и болката са я направили безразлична към общественото мнение.
Те замълчаха за миг. Тя се чудеше какво ли си мисли той за нея сега, и дали изобщо имаше значение това. Изведнъж неговото мнение за нея придоби значимост. Той едва ли беше нещо повече от един непознат, при това враждебно настроен, но въпреки това имаше голямо значение.
— Не си била първата — каза той. — И други жени е имало.
Жестоко беше да й подхвърля такова откровение, но Чейс сам не знаеше защо го направи. Знаеше, че иска да я разтърси здраво. За да разпръсне и последните розови илюзии, които може би таи за Ричард. Може и да твърди, че чувствата са си отишли, но дълбоко в сърцето си, дали не таи няколко топли спомена?
По погледа й разбра, че думите му са постигнали желания ефект. В този миг той съжали, че я е наранил. При все това, не трябва ли да знае? Не трябва ли някой да й каже каква наивница е била?
— Много ли са били? — тихо попита тя.
— Да.
Тя извърна поглед, за да прикрие болката си.